Kolekcionerut na kosti

-      Какво е това? - поинтересува се Сакс.

-      Белег, доколкото виждам - отвърна Купър. - Старо порязване. Било е доста дълбоко. Като че острието е стигна­ло до самата кост.

Райм се замисли за други белези и дефекти по кожата, с които се бе срещал през годините. В дните, преди хората да започнат да се занимават главно с книжа и компютри, беше много по-лесно да се определи професията на човек по пръс­тите му: изкривявания от пишещите машини, убождания от игли, следи от мастило, порязвания от хартия и машини, ма­золи от различни видове ръчен труд...

Този белег обаче не му говореше нищо.

Поне засега. Не и докато не заловят някой заподозрян.

-      Какво още има? Отпечатъкът от коляно. И той е ху­бав. Ще ни подскаже с какво е обут. Дай го, Сакс. По-високо! Широки панталони. Гънките личат много добре, значи ес­тествена материя. В тази жега трябва да е памук. Не вълна. В наши дни няма много копринени панталони.

-      Тънък плат, не е дънков - каза Купър.

-      Спортно облекло - заключи Райм. - Запиши го в таб­лицата, Том.

Купър се обърна към компютъра и отново затрака по клавишите:

-      Нямаме късмет с листото. Не съвпада с нищо от ката­лога на Смитсоновия институт.

Райм отпусна глава на възглавницата. Колко ли време им оставаше? Час? Два?

Луната. Пръст. Солена вода...

Райм погледна Сакс, която стоеше сама в ъгъла. Бе на­вела глава и дългата ѝ червена коса висеше драматично към пода. Намръщена, потънала в мисли, гледаше някакво плик­че с улика. Колко ли време бе прекарал самият Райм в тази поза, опитвайки се да...

-      Това е вестник! - възкликна Сакс. - Дайте един вест­ник. - Отчаяно зашари с поглед по масата. - Днешния.

-      Какво има, Сакс?

Тя грабна „Ню Йорк таймс“ от ръцете на Джери Банкс и започна бързо да го прелиства.

-      Тази течност... от бельото, да не е солена вода?

-      Солена вода ли? - Купър се наведе над графиката от хроматографията. - Разбира се! Вода, натриев хлорид и дру­ги соли. Маслото, фосфатите. Замърсена морска вода.

Очите на Сакс и Райм се срещнаха и двамата възкликна­ха едновременно:

-      Прилива!

Сакс отвори вестника на метеорологичната прогноза. Там имаше схема на фазите на луната, еднаква с намерената на сцената на престъплението. Отдолу бе напечатана графи­ка на приливите и отливите.

-      Най-високата точка на прилива е след четиридесет минути.

Райм се намръщи с отвращение. Никога не се беше ядос­вал толкова на себе си.

-      Убиецът ще удави жертвата. Завързал я е под някой кей в центъра. - Хвърли отчаян поглед на картата на Манха­тън с многокилометровата му брегова ивица. - Сакс, време е пак да си поиграеш на автомобилен състезател. Двамата с Банкс отидете на запад. Лон, поеми Ийстсайд. Около прис­тана на „Саутстрийт“. Мел, какво, по дяволите, е това лис­то?

Една вълна плисна замаяната му глава.

Уилиам Евърет отвори очи и издуха щипещата вода от носа си. Беше му студено. Немощното му сърце с мъка из­помпваше топлата кръв до кръвоносните съдове.

Замалко отново да изгуби съзнание. Отново си спомни за бившата си жена и - по неизвестни причини - за пътуванията им. Бяха ходили в Гиза, Гватемала, Непал, Техеран (една сед­мица преди скъсването на дипломатическите отношения). Еди­ният двигател на самолета им се развали на час полет от Пе­кин. Евелин наведе глава, готова да посрещне смъртта, и зачете някаква статия в бордното списание. В нея се предупреждава­ше, че пиенето на горещ чай след хранене било опасно за здра­вето. Разказа му го после, в бар „Рафълс“ в Сингапур, и двамата избухнаха в истеричен смях, от който им потекоха сълзи.

Замисли се за студените очи на похитителя. Зъбите му, дебелите ръкавици.

Сега, в ужасния мокър гроб, по ръката му запълзя непо­носима болка и достигна чак до брадичката му.

„Дали е от счупения пръст, или е инфаркт?“ - зачуди се той.

Може би помалко и от двете.

Евърет затвори очи, докато болката отмина. После се огледа. Бе завързан за един прогнил кей. На около педя над водата висеше счупена дъска. Светлините от преминаващи кораби и от лампите на Ню Джърси се отразяваха на повър­хността. Водата му стигаше до врата и въпреки че платфор­мата на кея бе на метър и нещо над главата му, белезниците не му позволяваха да се качи по-нависоко.

Болката от счупения пръст пак го преряза и Евърет загу­би за миг съзнание, отпускайки глава във водата. Носът му се напълни с течност, която го задави и свести.

Луната се вдигна малко по-високо. Под кея стана тъмно. Наоколо се носеше само шумът на вълните и собствените му стенания.

Той съзнаваше, че ще умре, че ще успее да задържи гла­вата си над повърхността само още няколко минути. Затвори очи и допря буза до лигавата, гнила подпора.

27.

-      Побързай, Сакс! - извика Райм в радиостанцията.

Тя натисна газта; колата хвърчеше с включени червени светлини по Уестсайдската магистрала. С каменно спокойс­твие Сакс увеличи на сто и двадесет.

-      Ухаа! - възкликна Джери Банкс.