Kolekcionerut na kosti

- ... стар кей. Беше ми любимият, но вече го няма. Бил е свърталище на „Бъстър дъстърс“. Бандата, чувал ли си за нея? През 1890 година. На север от Батъри Парк Сити. Да не те отегчавам? Не е много приятно да гледаш отпуснатия задник на паралитик. Е, щом ти харесва... Кеят беше между „Мурстрийт“ и „Чамбърс“. Гмурках се, плувах около кейове­те...

-      „Мурстрийт“ и „Чамбърс“! - изкрещя Сакс.

Бяха го изпуснали, защото отидоха много на юг. Нами­раше се на около четвърт километър от мястото, където бя­ха сега. Сакс виждаше кафявата дървена конструкция и от- точната тръба, която сега се пълнеше от прилива. Колко ли време им оставаше? Сигурно немного. Нямаше да го спасят.

Сакс смъкна слушалките и се втурна към колата. Банкс я следваше по петите.

-      Можеш ли да плуваш? - попита тя.

-      Аз ли? Ходил съм няколко пъти на басейн.

Нямаше да успеят.

Сакс спря внезапно, завъртя се рязко и погледна пустите улици.

Водата стигаше почти до носа му.

Една вълничка плисна лицето на Уилиам Евърет точно когато вдишваше, и гърлото му се изпълни с вонящата соле­на течност. Задави се. Започна да повръща. В дробовете му навлезе вода. Изпусна подпората и потъна под повърхност­та, отново изплува, после пак потъна.

„Господи, не ме изоставяй... моля те, не ме...“

Дръпна белезниците, започна да рита. Като че можеше да се случи чудо и слабите му мускули да скъсат металната верига.

Издуха водата от носа си, отчаяно започна да мята гла­ва. Дробовете му се прочистиха за момент. От извиване на главата нагоре в отчаяни опити да намери глътка въздух вра­тът му гореше от болка - толкова силна, колкото и тази от счупения пръст.

За малко успя да покаже носа си над повърхността.

После - нова вълна, малко по-висока.

Това бе краят.

Не можеше повече да се бори. Време е да се откаже. Да отиде при Евелин, да се сбогува с живота...

И Уилиам Евърет се отказа. Потъна в мръсната вода, пълна с гнили сламки и водорасли.

После се сепна ужасен. „Не, не!...“

Той се бе върнал. Похитителят! Беше тук.

Евърет започна да рита отчаяно, глъгна още вода в опи­тите си да изплува. Похитителят го заслепи с фенер и насочи ножа си към него.

„Не, не!...“

Не му ли стигаше да го удави, ами искаше и да го накъл­ца на парчета! Евърет го изрита с все сила. Похитителят се потопи под водата и после... щрак!, ръцете на Евърет се осво­бодиха.

Старецът забрави примирението си към смъртта и зари­та бясно, за да изскочи на повърхността; вдиша влажния въз­дух, смъкна тиксото от устата си. Задави се, започна да плюе вонящата вода. Главата му се удари в една греда на кея.

-      О, Господи, Господи!... - ликуваше той.

Пред него се появи друга глава... Също с качулка, с ярък фенер и емблема на нюйоркския полицейски департамент. Непознатите държаха не ножове, а клещи за рязане на ме­тал. Единият от тях пъхна лигава тръба между зъбите на Евъ­рет и той вдиша дълбоко, до замайване. Кислород!

Водолазът го обгърна с ръка и двамата заплуваха към отточната тръба в основата на кея.

-      Поемете си дълбоко въздух, след минутка излизаме.

Евърет напълни отново белите си дробове до пръсване, зат­вори очи, гмурна се заедно с водолаза под водата, зловещо ос­ветена от фенера. Плуването бе кратко, но мъчително - рязко надолу, после отново нагоре през мътната вода. За момент ста­рецът се изплъзна от ръцете на водолаза и двамата се раздели­ха. Но това ни най-малко не разтревожи Уилиам Евърет. След преживяното, малко плуване в река Хъдсън бе като детска игра.

Нямаше намерение да взима такси. И с автобуса беше добре.

Пами обаче не бе спала достатъчно (бяха станали в пет) и започваше да нервничи. Дъщеричката й трябваше вече да е под шареното си одеяло, гушнала бутилка „Хауаян пънч“. А и самата Карол изгаряше от нетърпение да види Манхатън. Идваше от централния Запад и не беше стъпвала по на изток от Охайо за четиридесет и една годи­ни живот.

Тя си взе багажа и се запъти към изхода. Провери отно­во дали у нея е всичко, което носеше на излизане от къщата на Кейт и Еди следобед.

„Пами, Мечо Пух, портмоне, одеяло, куфар, раница.“

Всичко бе тук.

Приятелите ѝ я бяха предупредили да внимава в града.

-      Ще те дебнат - каза Еди. - Обирджии, джебчии.

-      И недей да се хващаш на ония комарджийски игри по улиците - майчински добави Кейт.

-      Че аз и вкъщи не играя на карти - напомни ѝ с усмив­ка Карол. - От къде на къде ще започна да играя комар точно по улиците на Манхатън?

Все пак оценяваше загрижеността им. И ето я - вдовица с тригодишно хлапе - в най-престъпния град на планетата за конференцията на ООН. Господи! Повече чужденци, повече хора, отколкото някога бе виждала.