Kolekcionerut na kosti

Колекционера постави снимката на полицата, до малка­та купчинка кости. Там бяха тези, които бе чистил сутринта, и няколко, откраднати от магазина, от който бе задигнал ске­лета на змията.

„Предполага се, че Шнайдер се е сблъскал с малката Ма­ги близо до свърталището си, където го е видяла да убива една от жертвите си. Дали се е отървал от нея бързо, или бавно, никой не знае, но за разлика от другите жертви, чиито останки били открити впоследствие, от крехката къдрокоса Маги О’Конър не е намерена никаква следа.“

Колекционера на кости слезе в мазето.

Отлепи тиксото от устата на майката и жената си пое дълбоко дъх:

-      Какво искате от нас? Какво?

Не бе слаба като Естер, но, слава Богу, не беше и тлъста като Хана Голдшмит. Толкова много от „душата“ ѝ прозира­ше през плътта. Изящната долна челюст, ключицата. И през тънката синя пола - част от таза, образуван от свързването на илиум, исхиум и пубис³⁰¹. Имена като на древноримски богове.

Момиченцето заплака. Колекционера се наведе и поста­ви ръка на главата му. Черепът не се състои от една-единстве­на кост, а от осем, които са свързани една с друга. Колекци­онера погали тилната, двете теменни. И две от любимите му крехки кости около очните кухини - клиновидната и реше­тъчната.

-      Стига! - изкрещя Карол. - Не я докосвай.

-      Шшшт - каза той, като постави показалеца си пред устните.

Момиченцето заплака още по-силно и се сгуши до май­ка си.

-      Маги О’Конър - пошепна нежно той, като се наслаж­даваше на хубавия ѝ череп. - Малката ми Маги.

Жената го погледна озадачено.

-      Ти се оказа на неподходящо място в неподходящо вре­ме, дете мое. Какво ме видя да правя?

„Костите остават млади.“

-      Какви ги говорите? - прошепна Карол.

Колекционера насочи вниманието си към нея. Винаги се беше чудил какво е станало с майката на Маги O’Koнър.

-      Къде е съпругът ви?

-      Мъртъв е - изсъска тя. После погледна нежно моми­ченцето. - Беше убит преди две години. Вижте какво, пусне­те дъщеря ми. Тя няма да каже на никого за вас. Слушате ли ме?... Какво правите?

Той я хвана за ръцете и ги вдигна.

Опипа костите на дланта, фалангите на тънките пръсти. Изви ги.

-      Не, недейте. Боли. Моля ви! - закрещя тя в пани­ка.

Той усети, че губи самообладание - това чувство ни най-малко не му се нравеше. Ако планът му с тази жертва успе­еше, щеше да се наложи да се бори срещу лудостта, която все повече го обладаваше, която го теглеше все повече към ми­налото, обърквайки представите му за настоящето.

„Преди и след...“

Нужно му бе да мобилизира целия си ум, за да завърши започнатото.

„И все пак... все пак...“

Тя бе толкова фина, толкова крехка. Колекционера зат­вори очи и си представи как ножът стърже по пищяла ѝ, като лък по струните на стара цигулка.

Дишането му се учести, по тялото му рукна пот.

Отвори очи и погледна сандалите ѝ. Нямаше много ху­бави кости от стъпалото в колекцията си. Бездомниците, които ловеше през последните месеци, страдаха от рахит и остеопороза, пръстите им бяха деформирани от неудобни обувки.

-      Нека се споразумеем - каза той.

Тя погледна дъщеря си. Допря се по-силно до нея.

-      Да се споразумеем. Ще ви пусна, ако ми позволите да направя нещо.

-      Какво? - прошепна Карол.

-      Да ви одера.

Тя примигна в недоумение.

-      Позволете ми, моля ви. Само единия крак. Под глезе­на. Ако ми позволите, ще ви пусна.

-      Какво?!

-      До кокал.

Тя го погледна с ужас. Преглътна тежко.

„Какво ѝ струва? - помисли си той. - Тя и без това е само кожа и кости. Да, това е различното в нея. Различното от другите жертви.“

Той остави пистолета и извади ножа. Отвори го.

Жената не помръдна. Откъсна очи от дъщеря си и пог­ледна похитителя.

-      Ще ни пуснете ли?

Той кимна:

-      Не сте видели лицето ми. Не знаете къде се намираме.

Тя се замисли. Огледа се. Промълви някаква дума. Име.

Рон или Роб.

Протегна крака към него и изрита десния си сандал.

Той хвана пръстите ѝ. Погали крехките фаланги.

Тя се изпъна, сухожилията на врата ѝ изящно изпъкнаха. Затвори очи. Той погали кожата ѝ с острието.

Стисна ножа.

Тя затвори очи, издиша.

-      Започвай - промълви.

Закри очите на момиченцето, допря се силно до него.

Колекционера на кости си я представи с дрехи от викторианската епоха, кринолин и черни дантели. Представи си как тримата седят в „Делмонико“ или се разхождат по Пето авеню. Представи си малката Маги, с дантелено костюмче, да търкаля колело с пръчка по „Канал Бридж“.

„Преди и сега...“

Той допря ръждивото острие в свода на стъпалото ѝ.

-      Мамо! - изпищя момиченцето.

Нещо в него се пропука. За момент го обхвана чувство на отвращение от собствените му дела. Отвращение от са­мия себе си.

Не! Не можеше да го направи. Не и с нея. С Естер или Хана - да. Или със следващата. Но не и с нея.

Колекционера на кости поклати тъжно глава и погали слепоочната ѝ кост. Залепи отново устата ѝ и сряза въжето около краката ѝ.

-      Ела - промълви той.