Колекционерите

Първата спалня беше празна, а малкият гардероб се оказа пълен с чаршафи и кърпи.

Оставаше само едно помещение. Кейлъб вдигна свещника над главата си и побутна вратата с крак. Дишайки напрегнато, той изчака очите му да свикнат с тъмнината. Под завивките на широкото легло се очертаваше някаква фигура.

— На леглото има някой! — прошепна в ръкава си той. — Завит презглава.

— Мъртва ли е? — попита Милтън.

— Откъде да знам! Но защо ще спи, завита през глава?

— Да повикам ли полицията?

— Задръж още една секунда.

В дъното на стаята се виждаше малък гардероб с полуотворена врата. Кейлъб пристъпи към него, стисна свещника и побутна вратичката с крак. Оказа се, че вътре няма труп, а само няколко дрехи на закачалки.

Обърна се към леглото. Сърцето му блъскаше толкова силно, че се запита дали не е време да помоли Милтън да повика линейка. Ръцете му трепереха неудържимо.

— Добре де, един труп не може да ти направи нищо лошо — успокоително промърмори той.

Но никак не му се искаше да види старицата мъртва. После изведнъж му стана ясно, че ако са я убили заради липсващите очила, вината за това ще бъде изцяло негова. Тази мрачна констатация го депресира и успокои едновременно.

— Съжалявам, Джуъл, дори и да си била шпионка — тържествено прошепна той, после протегна ръка и рязко дръпна завивката.

Оказа се, че в леглото действително лежи мъртвец, но мъж. Норман Джанклоу, почитател на Хемингуей и противник на Джуъл Инглиш в читалнята.

57

Албърт Трент обитаваше стара къща с широка веранда, разположена в дъното на голям парцел, който гледаше към тесен селски път в западната част на окръг Феърфакс.

— Сигурно не му е лесно да пътува всеки ден оттук чак до Вашингтон — предположи Стоун, заел позиция с бинокъл в ръка между няколко клонести брези. На гърба си носеше малка раница. До него беше приклекнала Анабел, облечена с черни джинси и черно яке с качулка. Краката й бяха обути в маратонки в същия цвят.

— Някакви признаци на живот? — попита тя.

— Не виждам да свети — поклати глава Стоун. — Но гаражът е затворен и няма как да разберем дали вътре има кола.

— Той е служител в разузнаването и сигурно има алармена инсталация.

— Ще бъда много изненадан, ако няма — отвърна Стоун. — Трябва да я изключим, преди да влезем.

— Знаеш ли как?

— „Библиотеката е отворена за всички“ — леко се усмихна Стоун. — Така отговорих на Рубън, който преди време ми зададе същия въпрос.

Наблизо нямаше други къщи, но те все пак се насочиха към задната част на дома на Трент. В един момент се наложи да пълзят по корем, после на колене, а последните двайсетина метра преодоляха ниско приведени към полегатия терен. Тук спряха за последен оглед на обстановката. До мазето се стигаше през външен вход. Задната част на къщата също беше съвсем тъмна. Липсата на улично осветление правеше наложително използването на бинокъла, оборудван с прибор за нощно виждане. През зеленикавото сияние на окуляра Стоун видя всичко, което му трябваше.

— Не забелязвам движение, но все пак набери номера — каза той.

Милтън беше намерил домашния телефон на Трент в интернет — една далеч по-голяма заплаха за личния живот на американските граждани от представите на нещастниците, които управляваха Агенцията за национална сигурност. Анабел извади мобилния си телефон. Гласовата поща се включи след четвъртия сигнал. Двамата мълчаливо изслушаха мъжкия глас, който им предлагаше да оставят съобщение.

— По всички личи, че тази вечер нашият шпионин е навън — прошепна Анабел. — Въоръжен ли си?

— Аз не притежавам оръжие. А ти?

— Изобщо не се докосвам до такива неща — поклати глава тя.

— Правилно.

— Говориш като врял и кипял.

— Сега не е време да споделяме житейския си опит.

— Знам, но подготвям почвата за по-късно.

— Защо съм останал с впечатлението, че „по-късно“ няма да има?

— Аз пък съвсем доскоро бях сигурна, че вече няма да съм тук — поклати глава Анабел. — Така че човек никога не знае…

— Добре, ясно. Телефонната кутия е закрепена на една от носещите колони на верандата. Да вървим.

Придвижваха се предпазливо. Някъде изцвили кон. В околността все още имаше малки семейни ферми, въпреки че бройката им бързо намаляваше в резултат на настъплението на чудовищното строителство, което бълваше жилищни блокове и частни имения с главозамайваща бързина. На път към къщата на Трент бяха минали покрай няколко такива ферми, пред които имаше големи купи сено, косачки и ниски продълговати конюшни. Тесните улички бяха осеяни с тлъсти фъшкии — мълчаливи знаци, оставени от обречените на изчезване животни. Стоун за малко не стъпи в една от тях, докато слизаше от колата, която Анабел беше взела под наем.

Стигнаха до колоната с телефонната кутия. В продължение на пет минути Стоун оглежда вградената в нея алармена инсталация, чието изключване му отне още пет. Отделил последната жичка, той подхвърли през рамо:

— Да опитаме онзи прозорец, тъй като вратата най-вероятно е залостена. Нося инструменти, но по-добре да пробваме най-лесния достъп.

Но посоченият прозорец се оказа със заковани капаци.