Колекционерите

Стоун погледна към Кейлъб, който седеше в ъгъла със съкрушен вид и очевидно нямаше желание да се включи в разговора.

— Какво има, Кейлъб?

Библиотекарят си пое въздух, но не вдигна очи.

— Извинявай, че днес се държах грубо, Кейлъб — загрижено подхвърли Анабел. — На практика ти се справи много добре. — За малко не прехапа устната си от тази явна лъжа.

— Не е така — поклати глава Кейлъб. — Ти си абсолютно права, че не ме бива за тая работа.

— Какво има тогава? — нетърпеливо попита Стоун.

Кейлъб отново си пое дъх и най-сетне вдигна глава.

— Днес в библиотеката дойде полиция. Върнаха ми ключовете от къщата на Джонатан и аз веднага отидох там, за да проверя колекцията… — Замълча за момент, стрелна с очи Анабел и се наведе към ухото на Стоун. — Откраднали са Масачусетския псалтир!

Стоун замръзна, а Милтън и Рубън се втренчиха в приятеля си.

— Не ми казвай, че онази книга я няма! — простена Милтън.

— Хей, ако петима са много, аз веднага си тръгвам! — изгледа ги подозрително Анабел. — И без това не си падам по книгите!

Стоун вдигна ръка да я спре и объркано каза:

— Но как може да е станало това?

— Не знам. За проникването в хранилището е нужен специален код, за отварянето на сейфа — също. Липсват каквито и да било следи от взлом.

— Кой друг разполага с кодовете? — попита Рубън.

— Не съм много сигурен.

— Адвокатът положително — обади се Стоун. — Той разполагаше както с ключовете, така и с кода за достъп в хранилището. Могъл е да си запише кода и да си извади дубликат, преди да ти ги предаде.

— Вярно, не бях се сетил. Но остава малкият сейф, за който той не е знаел кода.

— Ако се замислиш, ще видиш, че не му е било чак толкова трудно да се сдобие с него. Особено ако е бил близък с Джонатан и му е ходил на гости. Възможно е и друго — Джонатан сам да му го е дал, но по неизвестни причини адвокатът да не ти го е казал.

— Ако е искал да открадне книгата, защо не го е направил, преди да се срещне с мен? — попита Кейлъб. — Така изобщо нямаше да разбера за нейното съществуване.

— Вярно — кимна с озадачено изражение Стоун. — Но аз все още съм на мнение, че този човек няма нищо общо с убийствата.

— Прекрасно! — проплака Кейлъб. — Само дето Винсънт Пърл ще ме убие, когато разбере! Той е убеден, че тази книга ще бъде венецът на дългогодишната му кариера, а най-вероятно ще обвини мен за кражбата!

— А може би тя е точно негово дело! — предположи Милтън, вдигнал за миг глава от разтворената книга.

— Няма как — въздъхна Кейлъб. — Той не може дори да влезе в къщата, да не говорим за кодовете на хранилището и сейфа. Освен това знае, че такава книга не може да се продаде без съответните документи, удостоверяващи произхода й. Утре отиваме във ФБР, и толкоз!

— Ами Джуъл Инглиш? — попита Милтън.

Кейлъб изпъна рамене, очевидно доволен от шанса да мисли за нещо друго.

— Ако дойде да си търси очилата в библиотеката, мога да й кажа, че ще проверя в отдела за изгубени вещи — предложи той.

— Ако е шпионка, вече е напуснала страната — поклати глава Рубън.

— Възможно е все още да не знае, че очилата ги няма — каза Стоун. — Защото най-вероятно ги използва само при разчитане на кодираните послания. А това означава, че ще ги потърси едва когато се появи в читалнята.

— Значи можем да й ги върнем, преди да е открила липсата им — светна лицето на Кейлъб.

— Ще ни трябват за доказателство пред ФБР, но ако успеем да ги убедим да ни включат в играта, те със сигурност ще позволят да й ги върнем — рече Рубън. — Разбира се, след като установят наблюдение в залата. Така ще могат да проследят на кого предава разчетените послания.

— Добър план — съгласи се Стоун.

— Не е добър — обади се Милтън. — Защото не можем да занесем книгата във ФБР.

Всички очи се извърнаха към него. През цялото време на разговора той беше прелиствал тънката книжка, всеки път с по-голяма бързина от предишния. В момента я беше вдигнал над главата си и с треперещи ръце сваляше специалните очила.

— Защо? — раздразнено попита Кейлъб.

— Виж сам — подаде му книгата и очилата Милтън.

Кейлъб се подчини и нетърпеливо разгърна книгата.

Прелисти първите страници, после бързо стигна до края. Миг по-късно шумно затвори кориците, а на лицето му се изписаха недоумение и гняв.

— Какво има? — загрижено попита Стоун.

— Няма ги — тихо прошепна Кейлъб. — Всички оцветени букви са изчезнали!

55

Стоун си сложи очилата и разтвори книгата. Пръстът му докосна една от буквите, които допреди броени часове беше оцветена. Но тя беше толкова суха и незабележима, колкото тези около нея. Затвори с въздишка кориците и вдигна глава.

— Използвали са химикал, който се изпарява след определено време.

— Като симпатичното мастило ли? — погледна го Милтън.

— Нещо по-съвременно — въздъхна Стоун и гневно добави: — Би трябвало да се досетя!

— Познаваш ли такива химикали, Оливър? — попита Кейлъб.