Колекционерите

— Искам, разбира се — веднага се укроти Кейлъб. — Но измъкването на книгата няма да е лесно. На излизане от читалнята личният багаж на посетителите задължително се проверява. Разбира се, аз мога да се престоря, че го правя, но охраната на входа също отваря чантите. И трябва да ти кажа, че ги проверява много внимателно.

— Вече ти казах, че това не е проблем. Ще занеса книгата у Оливър. Ела там след работа. Имам чувството, че той разбира от тези неща.

— Какво искаш да кажеш? У него действително откривам малко, как да кажа… необикновени умения, но тайни шифри? Това си е шпионска работа!

— Ще ти призная нещо, Кейлъб — въздъхна младата жена. — Адски си наивен за човек, който цял живот се рови из книгите!

— И ако това не е обида, не знам какво друго може да бъде! — почервеня той.

— Такова беше намерението ми! — отсече тя. — Дай някакво тиксо!

— За какво ти е?

— Хайде, донеси го!

Той с нежелание се подчини и отиде да донесе ролка тиксо от хранилището.

— А сега се обърни.

— Какво?!

Анабел мълчаливо го хвана за раменете и го завъртя с гръб към себе си, после вдигна полата си и закрепи книгата от вътрешната страна на лявото си бедро.

— Ще държи — увери го тя, докато увиваше тиксото. — Но не ми се мисли как ще я отлепя.

— Само гледай да не я повредиш — проплака Кейлъб. — Тази книга е част от историческото ни наследство.

— Обърни се и виж — предложи тя.

Той се подчини. Очите му пробягаха по книгата, закрепена на стройното бедро, после се плъзнаха нагоре, към ивицата от бикините, която се виждаше над нея.

— Не мислиш ли, че скъпоценната ти книга ще се чувства добре там? — с преднамерена небрежност подхвърли Анабел.

— Никой уважаващ себе си служител на тази свещена институция… — започна той, но млъкна, неспособен да отмести очи от бедрата й. Сърцето блъскаше като чук в гърдите му.

Тя бавно придърпа полата си надолу и се усмихна закачливо.

— Ама ти харесва, нали? — Плъзна се покрай него, нарочно отърквайки бедрото си в неговото. — Ще се видим у Оливър, жребецо!

54

Кейлъб успя да възстанови душевното си равновесие и отново да седне зад бюрото доста време след впечатляващото шоу на Анабел. Но броени минути по-късно в читалнята влезе Кевин Филипс.

— Ела за малко навън — тихо му нареди той.

— Какво има? — надигна се от мястото си Кейлъб.

Филипс се наведе и загрижено промълви:

— Долу чакат хора на полицията, които искат да говорят с теб.

Органите на нещастния библиотекар сякаш изключиха, всичките едновременно. Единствено съзнанието му продължи да работи, бясно прехвърляйки причините, поради които ченгетата бяха дошли да го търсят. Дали не са спипали оная проклетница със залепената под чатала й книга и тя да го е посочила като съучастник?! Или пък Джуъл Инглиш е открила кражбата на очилата и го е посочила като вероятен извършител? Пресвети боже, нима той, почтеният гражданин Кейлъб Шоу, ще седне на електрическия стол?!

— Стани, Кейлъб — обади се след кратката пауза Филипс. — Трябва да дойдеш с мен.

Кейлъб объркано вдигна глава и установи, че седи на пода. Надигна се с бяло като тебешир лице и тихо попита:

— Какво искат от мен, Кевин?

Моля те, Господи, нека поне бъде затвор!

Филипс го предаде на служителите на полицията — двама цивилни детективи с непроницаеми физиономии и измачкани костюми, след което, без да обръща внимание на умолителния му поглед, побърза да се отдалечи. Тръгнаха към канцелария, която в момента бе празна, но се придвижваха бавно, защото краката на Кейлъб омекнаха, а устата му така пресъхна, че не беше в състояние да отрони нито дума. Дали в затворите все още има библиотеки? Няма ли да стана нечия „кучка“ вътре?

По-едрият от двамата детективи седна върху бюрото, а Кейлъб се изправи до стената в очакване да му прочетат правата. Щракването на студените белезници щеше да сложи точка на живота му като уважаван гражданин. Падението от почтен библиотекар до престъпник се оказа много бърз процес. Другият детектив извади от джоба си връзка ключове и му я подаде.

— От къщата на Дехейвън, мистър Шоу — поясни той. — Намерихме ги у вашия приятел Рубън Роудс.

— По-скоро познат — успя да изломоти Кейлъб.

Детективите се спогледаха.

— Както и да е — кимна по-едрият. — Между другото, той вече е на свобода.

— Това означава ли, че вече не го подозирате?

— Не. Проверихме неговите и вашите показания и стигнахме до заключението, че можем да го освободим, поне засега.

Кейлъб погледна ключовете в ръцете си.

— Мога ли да отида в къщата, или тя все още е запечатана?

— Огледът приключи, можете да ходите там, когато пожелаете. Но за всеки случай не се качвайте на тавана.

— Искам да проверя колекцията от редки книги, защото съм изпълнител на завещанието му.

— Да, знаем това от адвокатите на покойния.

— Свободен ли съм? — погледна ги объркано Кейлъб.