Колекционерите

— Да, ако нямате нещо друго, което искате да споделите с нас — отвърна по-едрият и заби въпросителен поглед в лицето му.

— Ами… Не. Желая ви успех в разследването.

— Благодаря.

Дебелият слезе от бюрото, кимна на колегата си и тръгна към вратата.

Известно време Кейлъб остана неподвижен. Виеше му се свят, не можеше да повярва на късмета си. После на лицето му се изписа учудване. Защо са освободили Рубън? Защо му връщат ключовете от къщата на Джонатан просто ей така? Това не е ли постановка? Няма ли да скочат отгоре му още в коридора, обвинявайки го, че е откраднал ключовете или че се опитва да избяга? Беше се нагледал на такива неща по телевизията.

Открехна вратата и предпазливо надникна през процепа. Коридорът беше пуст, всичко в библиотеката изглеждаше нормално. Не се виждаха нито полицаи, нито командоси в маскировъчно облекло. Изчака още няколко минути, но навън всичко беше спокойно. Неспособен да разгадае ходовете на полицията, той бавно осъзна, че имаше нещо, което не търпеше повече отлагане. Напусна библиотеката преди края на работното време, скочи в колата и натисна газта към квартала на Дехейвън. Слезе в хранилището и отиде направо към малкия сейф зад картината. Трябваше да види дали в книгата има печат на библиотеката. Набра кода, дръпна вратичката и се вкамени.

Масачусетския псалтир го нямаше там.

Вечерта всички се събраха в дома на Стоун, за да видят наскоро освободения Рубън. Стоун изчака да стихне радостта на приятелите, после придърпа лист хартия и написа: „Предпочитам да не говорим тук.“ Докато нахвърляше няколко допълнителни инструкции, групата продължаваше да си бъбри.

Половин час по-късно Милтън и Кейлъб напуснаха къщичката. Двайсет минути след тях си тръгнаха Рубън и Анабел. А след още трийсет минути самият Стоун пълзеше по корем във високата трева около къщата. Напусна гробището през малка дупка в оградата от ковано желязо, скрита зад широка надгробна плоча.

След продължителна обиколка из старата част на Джорджтаун той влезе в малък парк, където вече го чакаха останалите. Направи им знак да го последват, прекоси тясната уличка и отключи вратичката, полускрита зад огромен контейнер за смет. Изчака приятелите си да влязат, затвори след тях и завъртя слабата крушка над главата си. Помещението беше без прозорци, следователно нямаше опасност някой да види светлината. Групата се настани върху двата плетени стола и няколкото празни каси, пръснати около тях. Анабел огледа тясната мръсна стаичка и се пошегува:

— Наистина знаеш къде да поканиш една изтънчена дама. Предполагам, че на това място се организират щури купони.

— Да чуем доклада ти — сухо отвърна Стоун.

Няколко минути й бяха достатъчни, за да разкаже какво са открили двамата с Кейлъб. След това подаде на Стоун книгата и специалните очила.

— Права си, това наистина прилича на шифър — обяви миг по-късно домакинът.

— Кой може да вкарва шифър в библиотечни издания? — продължително го изгледа Анабел.

Стоун подаде книгата и очилата на Милтън. Подпрял брадичка с юмрук, Рубън замислено каза:

— Дали има нещо общо с убийството на Бихан? Той е имал връзки с Министерството на отбраната и с разузнаването, а там гъмжи от шпиони.

— Твърде вероятно, но според мен нещата са по-дълбоки — въздъхна Стоун, след което разказа какво са открили в Клуба на федералистите и за срещата с Денис Уорън.

— Значи този Албърт Трент си е останал в Комисията по разузнаването, а? — поинтересува се Анабел. — Какво означава това?

— Означава, че има достъп до тайни, които могат да се продадат — изръмжа Рубън. — Докато бях в АВР, непрекъснато провеждахме брифинги на Капитолия. Членовете на Комисията по разузнаване и техните сътрудници имаха официален достъп и до свръхсекретната информация.

— Но шпионите са известни с това, че никога не казват цялата истина, дори и пред Конгреса — вдигна глава от книгата Милтън. — Дали Трент има достъп до информация, която струва пари?

— Забравяш, че той невинаги е бил сътрудник в комисията — погледна го Стоун. — Преди това е бил на работа в ЦРУ.

— Което означава, че има достатъчно контакти там, а може би и в други организации като АНС и НРЦ — заключи Рубън. — Кой знае, може да си е отворил цял минимаркет с шпионски стоки!

— Добре де, но как свързвате шпионина Трент с тайния шифър в рядкото печатно издание? — попита Анабел, докато местеше тежестта на тялото си върху изтърбушения стол и леко разтриваше зачервеното място на бедрото си, от което беше отлепила тиксото.

— Не знам — призна с въздишка Стоун. — Трябва да съберем информация за тази Джуъл Инглиш. Ако я накараме да говори, може би ще стигнем до организатора. Вече трябва да е разбрала, че очилата й са изчезнали.

— Как ще я накараме да говори? — възкликна Рубън. — Не можем да я проснем на пода и да я бием, докато си признае!

— Но можем да покажем на ФБР книгата и очилата, да им разкажем каквото знаем и да ги оставим да свършат останалото — предложи Стоун.

— Какво? — изгледа го с недоверие Рубън. — Колкото по-далеч сме от тях, толкова по-добре!