Колекционерите

Предприе атаката в момента, в който едно свободно такси даде мигач и спря до тротоара. Тя политна и се блъсна в Джуъл, а ръката й бръкна и после се измъкна от чантата на възрастната жена с такава скорост, че дори най-внимателният наблюдател не би могъл да проследи движението й.

— Боже, боже! — извика с дрезгав южняшки акцент тя. — Много съжалявам, мила! Мама не ме е учила да се бутам в такива приятни дами!

— Няма нищо, миличка — усмихна се Джуъл, макар да беше леко задъхана от сблъсъка.

— Желая ти приятен ден!

— На теб също — любезно отвърна Джуъл и отвори вратата на таксито.

Анабел опипа калъфката за очила в джоба си и побърза да се отдалечи. Няколко минути по-късно отново беше в читалнята. Зад бюрото на уредника седеше непозната жена, но минута по-късно в помещението влетя Кейлъб.

— Ще разведа мис Абруцио из хранилището, Даун — подвикна на колежката си той. — Тя не е оттук, а аз… хм… вече поисках разрешение от началството.

Само преди няколко дни той дори не би си помислил за подобна лъжа, но след случилото се напоследък бе стигнал до решението да направи всичко възможно, за да бъде разкрит убиецът на Джонатан.

— Добре, Кейлъб — обади се от бюрото Даун.

Влязоха в хранилището и Кейлъб я побутна към залата „Джеферсън“, където можеха да говорят на спокойствие.

— Искаш ли да ги пробваш? — подаде му откраднатите очила тя. — Аз вече го направих, но май не видях нищо.

Кейлъб постави очилата на носа си и моментално ги смъкна обратно.

— Господи! Сякаш гледам през три или четири стъкла с различни диоптри, на всичкото отгоре изпъстрени с точици! Но защо тогава с резервния чифт виждах прекрасно?

— Защото не е искала да събуди подозрението ти. Къде е книгата, която ти поиска?

Той вдигна книгата от поредицата на Бийдъл.

— Само се престорих, че я връщам на мястото й.

— Изглежда ми съвсем обикновена книжка — пое я Анабел.

— Това й е ценното. Става въпрос за книга от поредицата „Романи за десет цента“, излизала през деветнайсети век.

— Работата е там, че тя си я четеше най-спокойно с тези очила — промърмори Анабел. — Дори си водеше записки.

— Точно така — кимна Кейлъб, сложи си очилата и разтвори книгата.

— Виждаш ли нещо?

— Доста неясно — промърмори той, прелисти няколко страници и изведнъж спря. — Какво е това?

— Какво?

Пръстът му се насочи надолу:

— Тази буква е оцветена в жълто. Не я ли виждаш? Ярка е като слънце!

— Нищо не виждам — наведе се над книгата Анабел.

— Как не виждаш? — извика Кейлъб. — Ето я тук, в началото на страницата: буквата „Е“!

— Нищо оцветено не виждам — промърмори Анабел, после изведнъж се сепна. — Я ми дай очилата!

Сложи си ги и веднага я видя — яркожълта и трептяща, сякаш се готвеше да скочи от хартията.

— Тези очила май ще се окажат наистина специални! Кейлъб гледаше и не виждаше нищо. После грабна очилата и отново ги окачи на носа си. Буквата грейна в жълто.

— Има и други! — възбудено извика той. — Виждам w, h и f… — Прелисти страницата: — Тук също… E, w, h, f, s, p… Пълна бъркотия!

— Не е бъркотия, а шифър, Кейлъб — спокойно поясни Анабел. — Буквите са части от шифър, който се разчита с помощта на тези очила.

— Шифър?! — смаяно я погледна той.

— Знаеш ли какви други книги е поръчвала напоследък?

— Мисля, че само от поредицата на Бийдъл, но все пак трябва да погледна формулярите.

Няколко минути по-късно на масата се появиха шест екземпляра от споменатата поредица. Кейлъб си сложи очилата и ги прегледа страница по страница, но не откри нито една оцветена буква.

— Не разбирам — озадачено прошепна той. — Нима става въпрос само за един екземпляр?

— Изключено — поклати глава Анабел и вдигна маркираната книга. — Може ли да я взема за проверка?

— Не. Библиотеката не разрешава изнасяне на книги.

— Дори и на теб?

— Е, аз имам това право, но трябва да попълня специален формуляр в четири екземпляра.

— За да се знае, че си я взел, така ли?

— Ами да.

— Лошо. По този начин със сигурност ще събудим нечии подозрения.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези букви са оцветени от вътрешен човек, Кейлъб. Изнесеш ли някоя от обработените книги, ще събудиш подозренията му.

— Нима твърдиш, че служител от Библиотеката на Конгреса вкарва секретни кодове в редки книги?!

— Точно така — притеснено въздъхна Анабел. — Дай ми тази книга. Тя е тънка, ще я изнеса без проблеми. Не, чакай… Възможно ли е в книгите да са вградени електронни чипове против кражба?

— За бога! — почервеня от възмущение Кейлъб. — Това са редки книги! Никой не би си позволил да ги оскверни по този начин!

— Добре, добре — вдигна ръце Анабел. — Но някой все пак ги е осквернил, макар и по друг начин! Мисля, че това ми дава право да я взема, съвсем за малко.

— Как така ще я вземеш? Тази книга е собственост на Библиотеката на Конгреса!

— Престани, защото ще те ударя! — Търпението на младата жена се изчерпа. — Вземам книгата, и толкоз! — Видя, че Кейлъб отново се готви да протестира, и добави: — Това може да има връзка със смъртта на Джонатан, разбираш ли? Пет пари не давам за правилата, ако в тази книга се крие истината! Той беше твой приятел. Нима не искаш да разбереш кой го е убил?