Колекционерите

— Семейството иска свое разследване — меко поясни Стоун, облечен в тъмен костюм и вратовръзка също като Милтън, който беше прибрал дългата си коса под широкопола шапка, която категорично отказа да свали. — Сам разбирате, че хората изпитват недоволство от бавните действия на властите.

— Не мога да ги осъждам, след като полицията все още не е заловила убиеца — кимна управителят.

— Ако желаете да проверите акредитацията ни, можете да се свържете с тях — добави Стоун и му подаде някаква картичка. — Мисис Брадли се възстановява от шока в чужбина, но бихте могли да се свържете със семейния им адвокат в Мериленд.

На картичката беше изписан номерът на Милтън, а телефонният му секретар щеше да отговори с предварително записано послание на семейния „адвокат“.

— Не, няма нужда — махна с ръка управителят. — Какво искате да знаете?

— Защо Брадли беше в клуба през фаталната вечер?

— Частно парти. Щяха да празнуват назначението му за председател на Камарата.

— Разбирам. Кой го организира?

— Някой от сътрудниците му, предполагам.

— Име?

— Не си спомням. Получихме инструкциите по факса. Май искаха да бъде изненада.

— Застреляха го пред вратата на залата, така ли?

— Наричаме я „Залата на Джеймс Мадисън“. Нали знаете, един от авторите на идеята за федерация. Ако желаете, мога да ви я покажа.

Той ги заведе в просторното помещение с прозорци към улицата. Стоун пристъпи към един от тях и огледа последния етаж на насрещната сграда с широки прозорци. Опитното му око веднага оцени идеалната траектория за стрелба, която свидетелстваше не само за професионализъм, но и за добра предварителна информация на извършителя.

— А защо Брадли се появи именно тук? — попита той.

— О, трябваше да присъства на тост в своя чест — отговори управителят, потърка някакво петънце върху полицата на мраморната камина и с гримаса добави: — Беше ужасно. Застреляха го в момента, в който сенатор Пиърс приключи приветствието си. Кръвта беше навсякъде, изключително скъпият персийски килим беше съсипан. Струваше ни цяло състояние да го изперем и да възстановим шарките му — нещо, което полицията ни позволи съвсем наскоро. Отначало не ни даваха дори да го пипаме, защото бил веществено доказателство. Хората бяха принудени да минават покрай него и да гледат ужасните кървави петна. Трябва да ви кажа, че оттогава посещенията на членовете рязко намаляха.

— Кой е собственикът на сградата отсреща? — попита Милтън.

— Не знам, но предполагам, че полицията вече е установила това. Преди време беше частен дом, а после — художествена галерия. От пет години насам е празна и само дразни окото, но нищо не може да се направи. Чух, че ще я преустройват на отделни апартаменти, но ремонтът все още не е започнал.

— Кой покани Брадли в залата за приветствието? — попита Стоун.

— Не съм сигурен — замислено промърмори управителят. — Имаше много хора, а и аз не бях пряко ангажиран с тази част от празненството. В момента на изстрела бях до прозореца и куршумът изсвири край ухото ми. Дни наред не бях на себе си.

— О, не се и съмнявам — съчувствено кимна Стоун. — Дали някой друг може да ни даде повече информация?

— Един от сервитьорите и барманът, които обслужваха залата. В момента и двамата са на работа, можете да поговорите с тях.

Барманът не знаеше нищо, но сервитьорът, млад човек на име Том, каза:

— Доколкото си спомням, един от сътрудниците на Брадли покани гостите в залата. Аз тръгнах да ги събирам от другите помещения, а той отиде да доведе конгресмена.

— Помните ли кой беше този сътрудник?

— Не, съжалявам. Имаше много хора, а и той не си каза името.

— Но беше мъж, така ли? — Стоун изчака кимването на Том и извади няколко снимки. — Не беше ли някой от тези? — Пръстът му се насочи към Денис Уорън. — Това е началникът на канцеларията на Брадли, който би трябвало да поеме организацията на церемонията.

— Не, не беше той.

— Може би този? — попита Стоун и вдигна снимката на Албърт Трент. — Той също е бил отговорна фигура в екипа на Брадли.

— Не. — Очите на Том се плъзнаха по останалите снимки и спряха на една от тях. — Този беше. Сега си спомням. Действаше много професионално.

Стоун се втренчи в лицето на Майкъл Ейвъри, сътрудник на Брадли в Комисията по разузнаването.

С това визитата им в Клуба на федералистите приключи.

— А сега какво? — попита Милтън, след като се озоваха на улицата.

— Сега ще си поговорим с някои хора, които са работили за Брадли.

— Но не с Ейвъри, така ли? Това няма ли да го подплаши?

— Няма. Ще поговорим с Трент или с Уорън.

— Но на тях не можем да им се представим като детективи на семейството — загрижено го погледна Милтън.

— Не, на тях ще им кажем истината.

— Коя истина?

— Че разследваме смъртта на Джонатан Дехейвън.

Стоун откри в указателя номера на Денис Уорън. Той си беше у дома и прие да разговаря с тях. После добави, че е чул за смъртта на Дехейвън, но не го е познавал лично.

— Срам ме е да си призная, но изобщо нямам читателска карта — каза с леко притеснение той.