Колекционерите

— Явно не знаете що за личност беше Боб Брадли — усмихна се Уорън. — Както вече споменах, той беше изключително достоен, честен и работлив държавник, но човек не може да стигне до такъв пост, ако не е упорит и твърд като стомана. Брадли изобщо не се примири със създалата се ситуация и съм готов да се обзаложа, че ако беше жив, той рано или късно щеше да привлече Албърт в екипа си.

— Но Брадли умря и проблемът изгуби своята актуалност, така ли?

— Естествено. Ние с Майк останахме верни на Брадли и в резултат на това днес сме без работа. Но Албърт му изневери и в момента се радва на топло местенце. Майк има четири деца, а жена му е домакиня. Трент е ерген, без деца. Сам преценете справедливостта на създалата се ситуация.

— Знам какво ще кажеш — подхвърли Милтън, след като напуснаха къщата. — Да открия всичко възможно за Албърт Трент.

— Точно така, всичко — кимна Стоун.

— Мисля, че се очертава достатъчен мотив за убийство — рече Милтън. — Изненадан съм, че полицията не го е видяла, а Уорън няма никаква представа за него.

— Какъв мотив?

— Очевиден, Оливър. Ако Брадли беше жив, Трент щеше да бъде принуден да напусне Комисията по разузнаването. А ако умре, Трент остава на мястото си.

— Значи мислиш, че Трент е убил председателя на Камарата, за да запази службата си? Но спусъка е натиснал друг, защото по време на церемонията нашият човек е бил в залата. От което следва, че е наел някой да свърши работата. Всичко това ми се струва малко прекалено за държавен чиновник на средно ниво. Освен това Уорън твърди, че работата за председателя е далеч по-престижна от мястото на сътрудник в комисията.

— Значи има и нещо друго.

— Точно така. Но ние все още не знаем какво е то.

Останал в дома си, Денис Уорън набра номера на своя приятел и бивш колега Майк Ейвъри, а малко след това завъртя и още един телефон.

— Албърт? Здрасти, Денис е. Извинявай, че те безпокоя на работното място, но преди малко тук се появиха хора, които ми зададоха доста странни въпроси. Вече звъннах на Майк да го предупредя. Може би не е нищо особено, но реших, че все пак трябва да го знаеш.

— Благодаря ти, Денис — отвърна Трент. — Какво поточно искаха да научат?

Уорън му предаде с няколко думи разговора и добави:

— Казах им, че ти си организирал коктейла в чест на Боб, но си запазил мястото си в комисията.

— Как изглеждаха тези хора? — попита Трент, изслуша описанието на Стоун и Милтън, после въздъхна: — Не ги познавам. Тая работа наистина ми изглежда странна.

— Точно затова реших да те информирам. Надявам се, че не съм им казал нещо, което не би трябвало да знаят.

— Аз нямам тайни — отвърна Трент.

— Хей, Албърт, нали ще ми дръннеш един телефон, ако в комисията се открие свободно място? Писна ми да си въртя палците!

— Непременно. Благодаря, че ми се обади.

Албърт напусна службата си и набра номера на Сийгрейвс от най-близкия уличен телефон.

Малко по-късно двамата се срещнаха в парка на Капитолийския хълм.

— Имаме проблем — обяви Трент.

Сийгрейвс мълчаливо го изслуша и кимна.

— Следващият им ход е ясен.

— Ще се погрижиш ли?

— Аз се грижа за всичко.

53

Докато Стоун и Милтън извършваха своите проучвания, Кейлъб прилежно работеше на бюрото си в читалнята. Вратата се отвори и на прага се появи Анабел, облечена с черна плисирана пола, сако, бяла блуза и ниски обувки. През рамото й бе преметната чанта, а в ръката си държеше новоиздадена читателска карта.

— С какво мога да ви услужа, мис… — надигна се Кейлъб.

— Шарлот Абруцио — помогна му тя. — Искам да открия една книга.

— Попаднали сте където трябва — усмихна се Кейлъб. — Това все пак е библиотека.

Анабел запази строгото изражение на лицето си. Предварително беше инструктирала малкия глупак да си държи устата затворена и да избягва тъпите шеги, но той все пак го направи. Лаконично му съобщи заглавието на книгата, за което се бяха уточнили предната вечер.

Кейлъб я донесе и тя седна на една от масите. Зае такава позиция, която й позволяваше да гледа както него, така и вратата на читалнята.

Около час по-късно библиотекарят скочи от мястото си и се втурна към вратата.

— О, Джуъл, как сте? Много се радвам да ви видя, Джуъл!

Докато се връщаше на мястото си, той се обърна и хвърли многозначителен поглед към Анабел.

Какъв глупак, господи! — скръцна със зъби тя. По-добре да беше щракнал чифт белезници около китките на старата дама. За щастие Джуъл Инглиш не му обърна внимание, заета да търси нещо в чантата си.

Няколко минути по-късно тя получи исканата книга и се настани на една от масите. Кейлъб продължаваше да се отбива при нея, поглеждайки многозначително Анабел, сякаш не беше сигурен дали няма да „пропусне“ обекта. Накрая тя го изгледа толкова свирепо, че той побърза да седне зад бюрото си.

Час по-късно Джуъл приключи с четенето, събра си нещата и излезе, кимайки бегло на Кейлъб. Минута по-късно Анабел излезе след нея. Възрастната дама стоеше на бордюра и се оглеждаше за такси. Анабел уви главата си с шал и облече дълго сако, което извади от сака си.