Колекционерите

Насочиха се към задната част на къщата и в крайна сметка откриха прозорец без капак, затворен с обикновени резета. Стоун изряза стъклото, промуши ръката си и свали резетата. Минута по-късно вече бяха в коридора, който водеше към кухнята. Стоун беше пръв с фенерче в ръка.

— Не е лошо, но е някак неуютно — отбеляза Анабел. Обзавеждането на Трент наистина беше спартанско — столове, маси и нищо повече. А кухнята се оказа абсолютно празна.

— Той е ерген и вероятно предпочита да се храни навън — рече Стоун.

— Откъде ще започнем?

— Нека проверим дали има кабинет. Повечето вашингтонски чиновници си носят работа у дома.

Откриха кабинета, но той също се оказа почти празен, както и останалите помещения в къщата. Никакви папки, никакви документи. На кантонерката зад писалището имаше няколко снимки. Стоун се наведе над една от тях, на която се виждаше едър мъж с открито лице, гъсти вежди и побеляла коса, застанал редом с дребен и слаб мъж, рошав, с уплашено лице, на което се открояваха чифт огромни кафяви очи.

— Едрият е Боб Брадли, а този до него е Трент — каза той.

— Прилича ми на язовец! — сбърчи нос Анабел, после изведнъж застина на място и се ослуша. — Каква беше тази вибрация?

— Телефонът ми, по дяволите! — изпъшка Стоун, измъкна апаратчето и се втренчи в екрана. — Кейлъб. Какво ли са открили?

Така и не успя да получи отговор на въпроса си, защото загуби съзнание от тежък удар в тила.

Анабел успя да изпищи миг преди някаква много силна ръка да притисне влажен парцал към лицето й. Вдъхна химическите изпарения и започна да се свлича. В последния миг преди да припадне, успя да зърне фигурите на двама мъже с черни маски, отразени в стенното огледало. Единият държеше нея, а другият се беше навел над Стоун. Зад тях се виждаше трети. Това беше човекът от снимката, Албърт Трент. Той се усмихваше, без да си дава сметка, че тя вижда отражението му в огледалото. Няколко секунди по-късно клепачите й потрепнаха и се затвориха, а тялото й се отпусна.

Изпълнявайки инструкциите, единият от мъжете свали часовника от китката на Анабел. Сийгрейвс вече разполагаше с една от ризите на Стоун. Тези вещи щяха да намерят място в колекцията му, въпреки че нямаше да умъртви лично техните притежатели. Достатъчно основание за това беше фактът, че е организирал операцията по отстраняването им. Беше много доволен от ризата, която щеше да бъде първа по рода си в колекцията. Никога досега не беше убивал агент с индекс „три шестици“ и по тази причина възнамеряваше да я постави на видно място.

58

Анабел се свести първа. Очите й бавно се фокусираха и съзряха двамата мъже, които правеха нещо до стената. Единият се беше качил на стълба, а другият му подаваше различни предмети. Самата тя лежеше на студения цимент със завързани ръце и крака. Стоун беше на метър от нея, неподвижен, със затворени очи. След миг клепачите му потрепнаха и се отвориха. Анабел изчака той да я види и му посочи с очи мъжете край стената. Нямаха лепенки на устата, но мълчаха, предпочитайки да не информират похитителите, че са дошли в съзнание.

Стоун огледа помещението и коремните му мускули се стегнаха. Намираха се в склада на „Файър Контрол Лимитед“. Напрегна взор, опитвайки се да разчете надписа на контейнера, обработван от двамата мъже. Той висеше на вериги от тавана и това обясняваше стълбата.

„Въглероден двуокис 5000 ЧНМ“, беззвучно артикулира Стоун в отговор на питащия поглед на Анабел.

Готвеха се да ги убият по начина, по който бяха ликвидирали Джонатан Дехейвън!

Очите му трескаво огледаха помещението. Трябваше да открие нещо, с което да среже въжето около китките си. Със сигурност нямаше да разполагат с много време, след като онези двамата напуснат помещението. Газът щеше да напусне цилиндъра, изсмуквайки кислорода от въздуха за броени секунди. А след него щеше да дойде мъчителната смърт от задушаване. Зърна го в мига, в който пазачите им свършиха работата си.

— Мисля, че е достатъчно — каза мъжът на стълбата и започна да слиза. Стоун го позна в момента, в който застана под светлината на лампата: беше шефът на бригадата, която демонтира контейнерите в подземието на библиотеката. После побърза да затвори очи, тъй като двамата се обърнаха към тях. Следейки внимателно реакциите му, Анабел стори същото.

— Е, добре — обади се шефът. — Няма смисъл да губим повече време. Газът ще изтече след три минути. Ще изчакаме да се разсее и ще дойдем да ги извадим.

— Къде ще ги хвърлим? — попита другият.

— На едно уединено място. Но няма страшно, защото дори да ги открият, ченгетата няма как да установят причините за смъртта. Това е сладкото на цялата работа.

После двамата вдигнаха стълбата и излязоха. Стоун изчака щракването на ключалката, приседна и се плъзна към работната маса в ъгъла. Опрял гръб на един от краката й, той успя да се изправи и да хване с върха на пръстите си ножа за отваряне на кашони. После отново седна на пода и се плъзна към Анабел.