Колекционерите

— Бързо! — прошепна той. — Хвани ножа и прережи въжето около китките ми! Разполагаме с по-малко от три минути!

Опряха гръб в гръб и Анабел започна да движи острието нагоре-надолу, колкото й позволяваше собственото й въже. В един момент то прониза кожата на Стоун, който изпъшка, но тръсна глава.

— Давай, давай, не обръщай внимание на подобни дреболии!

Очите му не се отделяха от цилиндъра, увиснал над главите им. От мястото си можеше да види таймера, чиито цифри се сменяха с тревожна бързина. За разлика от него Анабел не виждаше нищо. От резките движения нагоре-надолу я заболяха раменете, а очите й засмъдяха от потта.

Най-накрая Стоун усети как въжето поддава и успя да раздалечи ръцете си, осигурявайки й повече пространство за работа. До изтичането на газа оставаше една минута. Миг по-късно Анабел успя да среже въжето. Стоун изправи гръб, развърза крака и скочи. Изобщо не направи опит да стигне до цилиндъра. Първо, защото беше твърде високо и, второ, дори да можеше да го стигне и да спре таймера, онези отвън веднага щяха да разберат, че нещо не е наред. Вместо това грабна кислородната бутилка с маската от далечния ъгъл на склада, които беше забелязал при предишното си идване, и хукна обратно към Анабел.

Разполагаха с трийсет секунди. Намериха убежище в далечния ъгъл зад висока купчина с най-различно оборудване. Двамата се мушнаха под брезентово платнище. Стоун притисна широката маска към лицето на Анабел и сам се навря под нея, после пръстите му развъртяха вентила на кислородната бутилка. Лекото съскане и полъхът на свеж кислород доказаха, че системата работи.

Миг по-късно чуха звук, наподобяващ на експлозия, последван от силен грохот. В продължение на безкрайно дълги десет секунди въглеродният двуокис яростно нахлуваше в помещението. Получи се „снежен ефект“, температурата рязко се понижи. Стоун и Анабел започнаха неудържимо да треперят, но устните им останаха залепени за живителната маска. Околната атмосфера бе по-близо до лунната, отколкото до земната, и безмилостно изсмукваше кислорода от всяка клетка на тялото им. Анабел отчаяно се вкопчи в него, а той не мислеше за нищо друго освен за плътно прилепналата маска.

После въпреки кислорода съзнанието му започна да помътнява. Имаше чувството, че е пилот на изтребител, който набира пределна височина, а земното притегляне дърпа маската от лицето му с такава сила, че заплашва да му откъсне главата. Едва сега получи представа какъв ужас е изпитал Джонатан Дехейвън в последните мигове от живота си.

После грохотът рязко спря. Анабел понечи да отблъсне маската, но Стоун задържа ръката й.

— Трябва да почакаме, защото нивото на кислорода все още е твърде ниско — прошепна в ухото й той.

После нещо изщрака, включи се вентилатор. Времето се точеше бавно, а Стоун не отделяше поглед от вратата. Най-накрая се реши да се отдръпне от маската, но ръката му продължи да я притиска към лицето на Анабел. Предпазливо си пое дъх, повтори и едва след това отметна платнището. Вдигна на рамо неподвижната фигура на Анабел и я понесе към мястото, на което лежеше преди изтичането на смъртоносния газ. После вдигна полупразната кислородна бутилка и зае позиция зад вратата.

Не се наложи да чака дълго. След минута вратата се отвори и първият от мъжете влезе в стаята. Стоун изчака и другия, след което стовари бутилката върху главата на първия. Човекът падна като подкосен.

Другият стреснато се обърна, ръката му потърси пистолета на колана. Бутилката го улучи право в лицето, тялото му отлетя към работната маса и се блъсна в дъската с инструментите. От окървавената му уста излетя дрезгав вик, който рязко прекъсна в мига, в който Стоун стовари бутилката в слепоочието му. Тялото му се строполи на пода, а Стоун се втурна към Анабел и бързо развърза ръцете й. Тя се олюля, изправи се и се взря в сгърчените фигури на пода.

— Това ми напомня никога да не те ядосвам — обяви с дрезгав шепот тя.

— Да тръгваме, преди да се е появил още някой — подкани я Стоун.

Прекосиха коридора, прескочиха оградата и затичаха по тясната уличка. Три минути по-късно спряха, останали без дъх. Вадички пот браздяха мръсотията по лицата им. Напълниха дробовете си с чист въздух и пробягаха още половин километър, преди краката им да откажат окончателно. Облегнаха гърбове на стената на някакъв склад и се снишиха.

— Взеха ми телефона — оплака се Стоун, изчака дишането му да се успокои и добави: — Между другото, вече съм стар за подобни кросове. Най-сериозно ти го казвам.

— Аз… аз също — отвърна на пресекулки Анабел, изчака малко и добави: — Трент беше в къщата, Оливър. Видях го в едно огледало.

— Сигурна ли си?

— Той беше — тръсна глава тя.

— Трябва да се свържем с Кейлъб и Милтън — огледа се Стоун.

— Мислиш ли, че са добре, особено след това, което се случи с нас?

— Не знам — колебливо отвърна той, надигна се и й подаде ръка.

Изминаха няколко крачки, после тя забави ход и попита:

— Така ли е умрял Джонатан?

— Да. Съжалявам.

Тя само сви рамене, но той успя да види как изтрива една сълза от очите си.

— Мили боже!