Колекционерите

— Разбира се — кимна жената. — Монти Чеймбърс.

Новината накара всички да хукнат по коридора.

— Обичам те, Рейчъл! — подвикна през рамо Кейлъб.

Лицето на колежката му поруменя от смущение.

— Знаеш, че съм омъжена, Кейлъб — подвикна след него тя, а после, вече по-тихо, добави: — Което не пречи да изпием по едно питие някой ден…

— Знаеш ли къде живее този Чеймбърс? — попита Стоун, когато изскочиха на улицата.

— Съвсем наблизо — кимна Кейлъб.

Натовариха се в две таксита и потеглиха към адреса. Петнайсет минути по-късно колите намалиха скоростта и завиха в тиха уличка, от двете страни на която се издигаха къщи с олющени фасади. Пред всяка от тях имаше миниатюрно дворче, очертано с половинметрова ограда от ковано желязо.

— Този квартал ми е познат — отбеляза Стоун.

— Вероятно защото в тази част на града има много такива — кимна Кейлъб.

Слязоха и се насочиха към входа на най-близката къща. Тухлените й стени бяха боядисани в синьо, а капаците на прозорците — в черно. На первазите имаше саксии с цветя.

— И друг път си идвал тук, нали? — попита Стоун.

— Монти има работилница у дома, защото често работи извънредно — кимна Кейлъб. — Изпращал съм му хора, давал съм му дори мои книги. Не вярвам да се е замесил в нещо толкова опасно. Работи при нас от много години и е най-добрият реставратор.

— Всеки си има цена. А добрият реставратор е най-подходящият човек за обработката на определени книги. — Очите на Стоун пробягаха по фасадата. — Съмнявам се, че е тук, но малко предпазливост няма да ни бъде излишна. Ние с Рубън ще идем да почукаме, а другите остават тук.

Чукането не даде резултат. Стоун огледа пустата улица в двете посоки, обърна се към вратата и каза:

— Прикривай ме, Рубън.

Скрит зад широкия гръб на приятеля си, той се наведе над ключалката. Миг по-късно нещо прещрака и вратата се отвори. Стоун влезе пръв, следван от Рубън. На първия етаж нямаше нищо интересно. Стари мебели, но не антики, репродукции по стените, остатъци от готова храна в хладилника и празна миялна машина. В двете спални горе също нямаше нищо особено. Панталони, ризи и сака в гардероба, бельо и чорапи в малкия скрин. В банята Стоун видя обичайните неща, въпреки че взе един-два предмета от мивката и учудено ги огледа. Шкафчето над нея съдържаше традиционните лекарства и тоалетни принадлежности. Нищо не подсказваше, че Чеймбърс е заминал някъде.

Когато слязоха долу, останалите членове на групата бяха във фоайето.

— Открихте ли нещо? — нетърпеливо попита Кейлъб.

— Ти спомена за някаква работилница — промърмори Стоун.

— В мазето е.

Общият оглед на работилницата не донесе нищо. В нея имаше обичайните инструменти и препарати, използвани за реставрация.

— Нула! — обяви резултата Рубън.

Стоун пристъпи към вратата, от която се излизаше в задния двор.

— В дъното има барака, до която води добре отъпкана пътека — съобщи той, надничайки през малкото прозорче.

— И какво от това? — нервно изръмжа Рубън. — Едва ли предателят, който бяга от правосъдието, ще се скрие в бараката и ще чака федералните да го закопчаят!

— Чакайте тук! — рече Стоун, отвори вратата и се затича по пътеката. Върна се след няколко минути — в очите му грееше задоволство.

— Какво правиш, по дяволите? — втренчи се в него Анабел.

— Май си е спомнил защо това място му се стори познато — подхвърли Рубън, наблюдавайки внимателно лицето на приятеля си. — Бил ли си тук и преди?

— Всички сме били тук и преди, Рубън!

67

Стоун излезе на улицата и тръгна да прекосява платното към редицата къщи срещу дома на Чеймбърс. Спря пред една от тях и вдигна глава.

— Пресвети боже! — ахна Кейлъб, проследил погледа му. — Не можах да я позная на дневна светлина!

— Натисни звънеца — предложи Стоун.

Кейлъб се подчини.

— Кой е? — бръмна в домофона плътен мъжки глас.

— Аз съм Кейлъб Шоу, мистър Пърл. Исках… хм… да си поговорим за онзи Масачусетски псалтир.

— Книжарницата е затворена. Работното време го пише на вратата.

— Спешно е, мистър Пърл! — примоли се Кейлъб. — Няма да ви отнема много време.

Изтече цяла минута, после ключалката изщрака. Кейлъб бутна вратата, а останалите го последваха. Миг по-късно се появи и самият Винсънт Пърл. Вместо обичайната дълга роба беше облечен с черни панталони и бяла риза, а през кръста му беше препасана зелена работна престилка. Дългата му коса бе разрошена. Очевидно се стресна, когато видя, че Кейлъб си има компания.

— В момента съм много зает, Шоу! — изръмжа той. — Не мога да си зарежа работата само защото сте решили да се появите без покана!

— Къде е Албърт Трент? — попита Стоун и пристъпи крачка напред. — Може би някъде отзад?

— Моля? — зяпна насреща му Пърл. — Кой?

Стоун го блъсна встрани и ритна вратата в дъното на коридора. Миг по-късно изскочи навън и изрева:

— Горе ли е?

— Но какво правите?! — извика Пърл. — Ще извикам полиция!

Без да му обръща внимание, Стоун направи знак на Рубън и хукна по извитата стълба към втория етаж.

— Внимавай, защото Фоксуърт може да е с него! — прошепна на приятеля си той.