Колекционерите

— За бога, човече! Нима тези рудиментарни показатели ви дават основание да твърдите, че е автентична? По принцип колекцията на Дехейвън е далеч от подобни съкровища. Да, в нея има „Тамерлан“, има няколко старопечатни издания, дори и Данте — който между другото му продадох аз. Но това е всичко по-ценно, което тя съдържа. Първото издание на Масачусетския псалтир никога не е фигурирало в нея.

— Въпросът е откъде Джонатан се е сдобил с него — въздъхна Кейлъб.

— Мога ли да знам? — поклати глава Пърл и очите му пробягаха по лицата на останалите. — Приятелите ви вероятно знаят, че в света има едва единайсет оригинални екземпляра от Масачусетския псалтир. Само си представете, господа: единайсет псалтира срещу двеста двайсет и осем Първи фолианти на Шекспир. От които само пет са пълни издания в добро състояние. — Размаха разперените си пръсти пред очите им. — Само пет!

Блестящите му черни очи хвърляха мълнии. Заковал поглед в тях, Стоун неволно си помисли, че ако трябва да постави диагноза на психическото състояние на този мъж, тя несъмнено би се изчерпала с една-единствена дума: библиомания.

Пърл отново насочи вниманието си към Кейлъб.

— След като екземплярите са само единайсет, аз не виждам как един от тях е попаднал в колекцията на Джонатан Дехейвън! — отсече той.

— А защо тогава си е направил труда да го заключи в двоен сейф? — контрира Кейлъб.

— Вероятно защото е вярвал, че притежава оригинал.

— Искате да кажете, че шефът на отдел „Редки книги и специални колекции“ не може да различи оригинал от фалшификат? — презрително вдигна вежди Кейлъб. — Много се съмнявам!

— Вече споменах, че преди време Библиотеката на Конгреса за малко не купи фалшификат на „Клетвата“ — невъзмутимо отвърна Пърл. — Хората вярват в това, в което искат да вярват, включително колекционерите на книги. От опит зная, че самозаблудата е безгранична.

— В такъв случай предлагам да дойдете с нас в къщата на Джонатан и да се уверите с очите си, че става въпрос за оригинал! — отказа да се предаде Кейлъб.

Деликатно издължените пръсти на Пърл пригладиха дългата брада, а очите му не се отделяха от лицето на Кейлъб.

— Разбира се, ще ви бъда много благодарен, ако дадете експертното си мнение и за останалата част от колекцията — добави с по-спокоен глас Кейлъб.

— Мисля, че утре вечер имам малко свободно време — каза с подчертано безразличие домакинът.

— Чудесно — кимна Кейлъб и му подаде визитката си. — Това е телефонният ми номер в библиотеката, звъннете, за да потвърдите. Имате ли адреса на Джонатан?

— Мисля, че е някъде из архива.

— Ще ви помоля засега да не споменавате за псалтира пред когото и да било, мистър Пърл.

— Аз рядко споменавам нещо пред някого. Особено пък неща, които не отговарят на истината.

Зачервен като рак, Кейлъб се обърна и тръгна към вратата, следван от приятелите си.

Навън Рубън измъкна каската си от коша и каза:

— Току-що имахме честта да се запознаем с професор Дъмбълдор.

— С кого? — нервно се обърна Кейлъб, все още ядосан от последната жлъчна забележка на антикваря.

— Не го ли знаеш Дъмбълдор? Онзи от „Хари Потър“.

— Не го знам! — озъби се Кейлъб.

— По-полека де!

— Извинявай — овладя се Кейлъб. — Пърл очевидно не вярва, че този псалтир е оригинал. — Замълча за момент, после с несигурен глас добави: — И може да се окаже прав, защото аз все пак го огледах съвсем бегло.

— Дано ти да си прав — отвърна Рубън. — Особено след пламенната реч, която дръпна в онова мазе.

— Не мога да повярвам, че го направих — изчерви се Кейлъб. — Той е най-големият специалист в света, а аз — само обикновен библиотекар на държавна служба.

— Първокласен библиотекар в една от най-престижните институции на света — натъртено го поправи Стоун.

— Старецът може и да гений в своята област, но все пак трябва да се сдобие с компютър — намеси се Милтън. — Плюс принтер, който да е произведен след шестнайсети век.

Шевролетът потегли. Рубън ритна стартерния педал на мотора, а Стоун огледа улицата, докато се наместваше в тесния кош.

Микробусът ги изчака да потеглят и тръгна след тях.

На ъгъла „индианецът“ и шевролетът поеха в противоположни посоки, а микробусът продължи да следва мотоциклета.

15

Въпреки късния час Стоун помоли Рубън да го остави пред Белия дом вместо пред портала на гробището „Маунт Цион“, зад който се белеше къщичката му. Искаше да узнае нещо за микробуса, който от доста време ги следеше.

Докато се измъкваше от коша, обясни на Рубън за какво става въпрос, описвайки му накратко автомобила.

— Прави се, че не забелязваш нищо — тихо завърши той. — Ако тръгне след теб, ще те предупредя по мобилния.

— Не е ли по-разумно да звъннеш на Алекс Форд? — попита Рубън. — Той отдавна си заслужи почетното членство в клуба и със сигурност ще помогне.

— Алекс вече не е към охраната на Белия дом — поклати глава Стоун. — Освен това не искам да го безпокоя за дреболии. Познавам и други агенти на Сикрет Сървис, които могат да ми помогнат.