Колекционерите

Той изчака мотоциклетът да се отдалечи и бавно тръгна към палатката, пред която се виждаше табела с надпис „ИСКАМ ИСТИНАТА!“. Тази вечер в парка нямаше други протестиращи, нямаше я и старата му приятелка Аделфия. В един момент Стоун рязко смени посоката и се насочи към паметника на полския генерал, който бе помагал на американците в битката за свобода. Като награда за добрата служба той беше получил внушителен монумент, който стотиците птици в парка използваха за тоалетна. Изкачи се на високия пиедестал и зърна микробуса, паркиран на Петнайсета улица, непосредствено преди знака, който затваряше платното пред номер 1600 на Пенсилвания Авеню.

Бързо слезе обратно и тръгна към един от униформените служители, които охраняваха района на Белия дом.

— Какво става, Оливър? — попита мъжът, който след десетгодишна служба тук го познаваше много добре.

Стоун от своя страна беше винаги любезен и стриктно се придържаше към правилата за протести в района на Белия дом, написани на гърба на специално издаденото му разрешително.

— Здрасти, Джо. Искам да те предупредя за нещо. Може и да е празна работа, но добре знам, че Сикрет Сървис предпочитат да не поемат рискове. — Той му обясни накратко за микробуса, но без да жестикулира или да сочи към него. — Реших да ти обърна внимание просто в случай че тръгнеш да го проверяваш.

— Благодаря, Оливър. Задължен съм ти.

През годините, прекарани на това място, Стоун отдавна беше разбрал, че когато става въпрос за охраната на президента, Сикрет Сървис обръща внимание и на най-незначителните дреболии. По тази причина не се учуди, когато две-три минути по-късно Джо и още един човек от охраната се насочиха към микробуса с надпис „Служба по поддръжката“. И съжали, че не си беше взел бинокъла, останал на бюрото му в къщичката. Страничното стъкло на микробуса започна да се спуска и тялото му неволно се вдърви от напрежение.

После се случи нещо изключително странно. Двамата униформени се завъртяха на токове и бързо се отдалечиха, а страничното стъкло започна да се вдига. Крачеха в обратна посока на мястото, където стоеше Стоун. Сякаш всеки момент щяха да се затичат.

— По дяволите! — възкликна Стоун. Моментално разбра какво се е случило: хората в буса бяха представители на държавна институция, която разполагаше с достатъчно правомощия, за да прогони двама агенти на Сикрет Сървис като подплашени деца. Значи бе време да изчезва. Но как? Може би трябваше да извика Рубън да го прибере с мотоциклета? Не, не. Нямаше смисъл да забърква и приятеля си.

Нима миналото най-сетне се връщаше, за да го погълне?

Решението беше взето бързо. Той прекоси парка, излезе на Ейч Стрийт и зави наляво. До спирката на метрото „Фарагът Уест“ имаше само една пряка. По дяволите! Метрото вече беше затворено. Смени посоката, като постоянно се оглеждаше за микробуса. Реши да продължи пеша с надеждата да хване някой от последните автобуси.

Автомобилът на Службата по поддръжката закова пред него в момента, в който понечи да прекоси следващата пряка. Страничната врата започна да се отваря. В същия момент някой извика името му:

— Оливър!

Погледна надясно. Мотоциклетът летеше с пълна скорост по тротоара. Когато се изравни с него, Рубън намали, колкото да му даде възможност да скочи в коша, след това отново натисна газа. Моторът с трясък напусна бордюра и се върна на уличното платно. Краката на Стоун останаха да стърчат от неудобния кош.

Запознат с улиците на Вашингтон не по-зле от Стоун, Рубън намали скоростта едва след като осъществи сложна комбинация от десни и леви завои, отби в една тъмна уличка и паркира „индианеца“ зад голям контейнер за смет. Междувременно Стоун все пак успя да се намести в коша.

— Ей на това му се казва навременна поява! — похвали приятеля си той. — Благодаря.

— Като не се обади, реших да направя едно кръгче и да видя какво става — поясни Рубън. — Върнах се в момента, в който бусът потегли. А след това просто тръгнах след него.

— Странно, че не те забелязах. Явно мотоциклетът не се набиваше на очи.

— Кои са тези типове, да ги вземат мътните?

Стоун му разказа за проверката на охраната.

— Няма бог знае колко държавни учреждения, които могат да накарат агентите на Сикрет Сървис да подвият опашка, при това на собствена територия — отбеляза Рубън.

— Аз не се сещам за повече от едно-две. Но и те стигат, за да ме побият тръпки.

— Какво искат според теб?

— За пръв път ги засякох пред антикварната книжарница, но вероятно са били по дирите ни и преди това.

— От къщата на Дехейвън? — вдигна вежди Рубън, после щракна с пръсти и лицето му се проясни. — Трябва да е заради онзи задник Корнилиъс Бихан! Работата му е такава, че не е възможно да си няма вземане-даване с шпионите!

— Може и да си прав, особено ако вземем под внимание времето — съгласи се Стоун. Можеше ли случващото се все пак да няма връзка с миналото му?

— След като следят нас, вероятно са пуснали опашка и подир Кейлъб и Милтън — погледна го с безпокойство Рубън.