Колекционерите

— Ела да се поразходим — предложи Анабел и вдигна ръка, за да спре Тони и Фреди, които също се станаха от местата си. — Останете тук, скоро ще се върнем.

Черните облаци започваха да се разкъсват, позволявайки на слънцето да надникне между тях. Анабел си сложи тъмните очила и вдигна качулката на якето. Лио придърпа козирката на бейзболната си шапка и скри очи зад големи слънчеви очила.

Тръгнаха по „Бордуок“ — алеята между дългата редица игрални заведения и пенливите води на Атлантическия океан, подминавайки една-две празни дървени пейки.

— Това място доста се е променило — въздъхна Анабел.

Игралните заведения бяха завладели града в края на седемдесетте, никнейки като гъби около занемарената плажна ивица. В онези години човек все още не можеше много да се отдалечава, тъй като околните квартали не бяха безопасни. Властите постоянно обещаваха генерално разчистване на района, но на практика не правеха нищо. Ситуацията се промени едва след като собствениците на игралните заведения взеха нещата в свои ръце. Наливането на пари и разкриването на нови работни места свършиха своето. Двамата спряха да погледат гигантския строителен кран, който издигаше стоманени греди към покрива на огромна сграда. Табелата пред нея съобщаваше на света, че тук скоро ще има луксозен хотел. В целия район кипеше трескаво строителство.

Лио се обърна и тръгна към океана. Спря да свали чорапите и обувките си, после нагази във водата. Анабел събу сандалите си и го последва с вдигната пола. Повървяха известно време по мокрия пясък, после Лио спря, вдигна една раковина и я запрати срещу пенливите вълни.

— Готов ли си за разговор? — внимателно го погледна Анабел.

— Защо го правиш?

— Кое по-точно? Цял живот съм правила удари, Лио. И ти прекрасно го знаеш.

— Не, не — поклати глава Лио. — Питам защо се спря точно на мен, Фреди и Тони? За такъв удар би могла да избереш всеки.

— Не искам всеки. С теб се познаваме цял живот и вероятно по тази причина бях сигурна, че ще поискаш да ударим Джери. Нима съм сбъркала?

Лио хвърли поредната раковина срещу вълните и я проследи с поглед.

— Това е историята на живота ми, Анабел — въздъхна той. — Хвърлям раковините, а те продължават да се връщат.

— Зарежи философията, Лио.

Той помълча, после я погледна изпитателно.

— Заради твоя старец е, нали?

— Я не ми се прави на психоаналитик! — отсече тя, дръпна се встрани и скръсти ръце пред гърдите си. Очите й се заковаха върху далечния силует на кораб, който всеки момент щеше да изчезне зад хоризонта. — С тринайсет милиона сигурно ще мога да си купя яхта, с която да прекося океана, а?

— Сигурно — сви рамене Лио. — Всъщност не знам. Никога не съм се интересувал от цената на яхтите. — Сведе очи към босите си крака, зарови пръсти в пясъка и добави: — За разлика от мен ти винаги си умеела да управляваш парите си. По тази причина съм убеден, че си замислила този удар по други причини.

— Стига, Лио — промълви тя. — Кой няма нужда от пари?

Очите й продължаваха да следят силуета на хоризонта.

Той хвърли поредната раковина срещу вълните.

— Адски ти се иска да го направиш, нали?

— Само част от мен. Но слушам именно нея, защото знам, че трябва.

— И момчето не казва нищо?

— Нищо.

— Не искам дори да си помисля какво ще ни се случи, ако се провалим.

— Ще действаш така, че да не се провалим.

— Абе ти изобщо имаш ли нерви?

— Не съм забелязала. — Тя се наведе и вдигна голяма мидена черупка, която запрати във водата, също като него. След което остана на място, позволявайки на вълните да покрият глезените й. — Разбрахме ли се?

— Да — бавно кимна той. — Разбрахме се.

— И вече няма да се вбесяваш?

На лицето му се появи крива усмивка.

— Това не мога да го обещая на нито една жена.

По обратния път мълчаха. Лио се обади едва когато бяха на няколко крачки от хотела:

— Отдавна не съм чувал нищо за майка ти. Как я кара Тами?

— Зле.

— А старецът ти жив ли е?

— Откъде да знам? — сви рамене Анабел.

17

Приготовленията отнеха цяла седмица. В един момент Анабел връчи на Фреди списък с нужните документи. Той внимателно го изчете и в очите му се появи недоумение.

— Четири броя американски паспорти?

— Паспорти ли? — вдигна глава от компютъра си Тони. — За какво са ни притрябвали?

— Не се ли досещаш? — презрително го изгледа Лио. — Нима си въобразяваш, че можем да останем в страната, след като сме ударили един напълно откачен тип, какъвто е Джери Багър? Лично аз мисля да отскоча до Монголия и да вляза в манастир за няколко години. Предпочитам да нося расо и да яздя як, вместо да гледам как лудият Багър ме реже на дребни парченца и крещи, че си иска парите!

Очевидно доволен от тази тирада, Лио отново се зае с дегизировката си.

— Паспортите ни трябват, защото ще ни се наложи да напуснем страната, докато нещата тук се уталожат — спокойно обясни Анабел.

— Как така да напуснем страната?! — стреснато се надигна от стола Тони.

— Джери едва ли е всемогъщ, но няма смисъл да се правим на глупаци. А и ти ще видиш свят, ще научиш италиански…

— Ами родителите ми? — попита младежът.