Колекционерите

— Е, разбра. Трудно е да криеш такива неща в продължение на години. Нямаше нищо против парите, но не одобряваше начина, по който ги печелех. Но децата така и не разбраха. Направих всичко възможно да ги държа далеч от тоя бизнес.

— Постъпил си умно.

— Което не им попречи да ме зарежат.

— Не гледай назад, Лио — съчувствено каза тя. — Това е единственият начин да забравиш разочарованията.

Той сви рамене, после изведнъж се ухили.

— Помниш ли каква рулетка въртяхме тук? Всеки измамник може да направи някой и друг удар на зарове или блекджек, но само истински професионалист е в състояние да удари рулетката. — В погледа му се появи дълбоко възхищение. — А ти беше най-добрата, Анабел! Никога не съм виждал играч да води за носа контрольорите на маси, както го правеше ти! Направо ги побъркваше! На всичкото отгоре винаги първа усещаше „жегата“. — Имаше предвид служителите на казиното, надушили нещо нередно.

— Ти пък беше най-добрият „механик“ — отвърна на комплимента му Анабел. — Успяваше да пробуташ номера си дори когато някой новак ти пречеше, и то зад гърба на крупието.

— Наистина бях добър, но на практика ти по нищо не ми отстъпваше. Понякога си мисля, че твоят старей ме държеше само защото ти настояваше.

— Е, тук вече прекаляваш. Пади Конрой правеше само това, което му носеше изгода. А накрая прецака и двама ни.

— Да бе! — въздъхна Лио. — Заряза ни и отиде да пълни гушата на Багър! Още изтръпвам, като си помисля какво щеше да стане, ако не беше използвала котешката си пъргавина, за да се оттеглиш навреме! — Очите му се извърнаха към безбрежния океан. — Вероятно отдавна щяхме да сме някъде там…

Тя протегна ръка и дръпна цигарата от устата му.

— Окей, потупахме се по раменете, припомнихме си славното минало, време е за работа.

Тръгнаха към входа на казиното, после изведнъж се заковаха на място.

— По-добре да пропуснем говедата — прошепна Лио.

Всяко казино разполагаше с паркинг за автобуси, които още в единайсет сутринта започваха да пристигат от вътрешността на страната. От тях обикновено слизаха възрастни хора, които идваха да прекарат деня в казиното, залагайки парите от социалните помощи и пенсиите си. За награда получаваха възможност да се натъпчат с долнокачествена храна, а вечерта потегляха обратно. След месец на оскъдица и съществуване на границата на мизерията те отново щяха да се наредят на опашка пред казиното, стиснали току-що получения чек.

Лио и Анабел изчакаха тълпите от възрастни граждани да потънат в „Помпей“, за да не пропуснат първото изригване, след което бавно тръгнаха след тях. В продължение на няколко часа обикаляха игралните зали и дори залагаха дребни суми. Лио направи една добра серия на зарове, докато Анабел предпочете масата за блекджек, където печелившите й залози бяха малко повече от губещите.

След известно време се събраха на бара и си поръчаха по едно питие. Лио оглеждаше щедрите форми на сервитьорката, понесла табла с питиета към разгорещените играчи на зарове, струпали се около една от близките маси.

— Е? — тихо попита Анабел.

Той сдъвка няколко ядки от чинийката пред себе си, отпи глътка „Джак Даниълс“ с кола и каза:

— Маса номер пет, блекджек. Една маймунка брои картите от „обувката“. — Имаше предвид специалното приспособление, което побираше няколко тестета разбъркани карти.

— Добре ли го прави?

— О, да. А ти какво откри?

Преди да отговори, Анабел отпи глътка вино от чашата пред себе си.

— Рулетката в съседство с Колелото на късмета. Екип от четирима „дублира“ залога, при това доста добре.

— Мислех, че отдавна са обучили крупиетата как се ограничават залозите — рече с въздишка Лио. — А какво ще кажеш за скритите камери и микрофончета, с които са натъпкани днешните казина?

— Знаеш колко непредвидима е рулетката. Ако си добър, винаги ще съумееш да я удариш независимо от високите технологии.

— На мен ли го казваш? — усмихна се той и докосна с чашата си нейната.

— Как ти се струва охраната?

— Нищо особено. Предполагам, че хранилището е някъде долу, под хиляда тона бетон, охранявано от цял полк мъже с автомати.

— Добре, че нямаме път натам — направи кисела физиономия тя.

— Да. В противен случай рискуваш да си развалиш маникюра. — Лио остави чашата си на бара. — На колко години е Джери според теб?

— Шейсет и шест — бързо отвърна тя.

— Бас държа, че годините изобщо не са го променили.

— Така е.

Отговорите й бяха толкова категорични, че той я изгледа с подозрение.

— Нали вече провери номерацията, Лио? Измамник №1.

— По дяволите, ето го и самият гадняр! — изсъска Лио и побърза да се извърне с гръб към залата.

Към бара се приближаваше група от шестима високи и яки младежи, заобиколили по-нисък мъж с гъста бяла коса, широки рамене и загоряло лице. Беше облечен в скъп тъмносин костюм с жълта вратовръзка. Дълъг белег загрозяваше едната му скула, а носът му очевидно беше чупен многократно. Очите под рунтавите бели вежди внимателно опипваха ярко осветеното казино — истинска империя на игрални автомати, карти и разбити надежди.

Лио изчака групата да отмине и се обърна с лека въздишка на облекчение.