Колекционерите

— Ще им пращаш картички — изръмжа Лио, опитвайки се да си нагласи перуката. — Ще им разказваш как си прекарва времето един жалък аматьор!

— Американските паспорти се правят трудно, Анабел — рече Фреди. — На улицата вървят най-малко по десет бона парчето.

— Но за тези ти ще получиш шест милиона и половина! — студено го изгледа Анабел.

— Добре, ясно — смутено преглътна онзи и тръгна със списъка към вратата. — Ще ги имаш.

— Никога не съм бил в чужбина — промърмори Тони.

— Най-добре е да го направиш, докато си още млад — усмихна се Анабел и седна на масата срещу него.

— А ти била ли си?

— Май се майтапиш — обади се Лио. — Нали не си мислиш, че Щатите са единственото място на света, в което могат да се правят измами?

— Ходила съм тук-там — призна Анабел.

— В такъв случай можем да пътуваме заедно — нервно преглътна Тони. — И Лио, разбира се — добави той бързо. — Така няма да се чувствам загубен. Бас държа, че и Фреди ще иска да се включи.

— Няма да стане — отсече Анабел. — Ще заминем в различни посоки, защото разделени ще ни хванат много по-трудно, отколкото ако сме заедно.

— Ясно — омърлушено кимна Тони.

— Ще разполагаш с предостатъчно пари, за да живееш добре — напомни му Анабел.

— Ами да. — Очите на младежа светнаха. — Какво ще кажеш за една вила някъде из Европа? Със собствена прислуга!

— Ако почнеш да пилееш пари, бързо ще привлечеш вниманието. Не бързай, имаш време. Аз ще те изведа от страната, но после ще се оправяш сам. — Анабел леко се наведе над масата. — А сега слушай внимателно какво ще искам от теб. — Обясни му задачата с най-големи подробности, след което заби поглед в лицето му. — Ще се справиш ли?

— И още как — кимна без следа от колебание младежът, видя недоверието в очите й и побърза да добави: — Виж какво, напуснах МТИ след две години следване само защото ми стана скучно…

— Знам. Това е другата причина да се спра на теб.

Тони се наведе над лаптопа и бързо започна да пише.

— Всъщност вече съм го правил. При това така, че изкарах от релсите организация, притежаваща една от най-добрите охранителни системи в света.

— Да не е Пентагонът? — иронично подхвърли Лио.

— Не. Става въпрос за „Уолмарт“.

— „Уолмарт“? — погледна го с недоверие Лио. — Майтап ли си правиш?

— Там хората пипат здраво — увери го Тони.

— Колко бързо можеш да го направиш? — попита Анабел.

— Дай ми два дни.

— Добре, но не повече. Искам да имам време за проверки.

— Спокоен съм по отношение на всичко, което пожелаеш да провериш — безгрижно отвърна младежът.

Лио извъртя очи, помоли се безмълвно и се прекръсти.

Докато Фреди и Тони работеха по задачите си, Лио и Анабел завършиха дегизировката си и поеха към казино „Помпей“. То беше най-голямото и най-новото край „Бордуок“, построено на мястото на старо игрално заведение със същото име. И в съответствие със символиката на името му в него „изригваше“ вулкан два пъти дневно — по пладне и в шест следобед. Но от него не се изливаше лава, а талони, които посетителите можеха да използват за храна и напитки. По онова време казината в района, включително и това на Багър, не предлагаха алкохол, защото целта им беше да ангажират клиентите единствено с основната дейност — хазарта. Но хората са устроени така, че много държат да получават допълнителни екстри независимо под каква форма. Два пъти на ден те образуваха дълги опашки за талони, без да си правят труда да пресметнат, че безплатните храна и напитки от кратера на фалшивия вулкан са нищо в сравнение със сумите, които оставят на игралните маси.

— Мръсникът Багър ги кара да се редят на опашка, за да се натъпчат с долнопробна храна, а после им прибира парите! — изръмжа Лио.

— Според мен това е доста умен пазарен подход — възрази Анабел.

— Още помня първото казино, което отвори врати през седемдесет и осма — каза Лио.

— „Ризортс Интърнашънъл“ — кимна Анабел. — Беше по-голямо от всички казина във Вегас по онова време с изключение на „Ем Джи Ем“. Пади направи няколко добри удара непосредствено след откриването му.

— Грешката на твоя старец беше, че ни взе със себе си — отбеляза Лио, запали цигара и посочи далечния край на плътно застроената ивица. — Ей там започнах. По онова време обслужващият персонал беше предимно от местни. Медицински сестри, боклукчии и шофьори на камиони изведнъж започнаха да раздават карти и да въртят топчето на рулетката. Бяха толкова зле, че човек можеше да им пробута всякакви номера. Дори не беше нужно да прибягваме до измами, мамка му! Правехме достатъчно пари от тъпите им грешки. Благодарение на тях изпратих и двете си деца в колеж. Но това продължи само около четири години.

— За пръв път споменаваш семейството си — изгледа го продължително тя.

— Ами и аз като теб — не й остана длъжен той.

— Познаваш родителите ми, какво повече да ти кажа?

— Ожених се рано, после дойдоха децата. Днес вече са големи и отдавна отлетяха. Бабичката също.

— Тя знаеше ли с какво си вадиш хляба?