Колекционерите

Дали мъжете в онзи микробус бяха хора на Бихан? По какъв начин бяха принудили Сикрет Сървис да се оттегли? Или са били представители на друга институция, работеща в тясно сътрудничество с предприемача и поела ангажимент да му разчиства пътя? Дебатите относно съществуването на военнопромишления комплекс се водеха от десетилетия и в това нямаше нищо чудно. Самият той бе част от него в продължение на години. И ако този комплекс имаше нещо общо с онзи отпреди трийсет години, значи нещата бяха сериозни. Защото това бе сила, която не се колебаеше да елиминира всеки, изпречил се на пътя й. Стоун знаеше това от личен опит. Нали в крайна сметка беше един от „елиминаторите“?

Щеше да накара Милтън да открие максимална по обем информация за Брадли и Бихан. Приятелят му притежаваше качеството да прониква във всякакви кодирани данни, които не бяха негова работа, но които по силата на непонятни закони винаги бяха най-интересните. Самият той щеше да отскочи до опожарената къща на Брадли, за да потърси допълнителни улики. Освен това беше наложително да се върне още веднъж в дома на Джонатан Дехейвън и да надникне през онзи телескоп — разбира се, не за да се наслаждава на секс шоуто на съседа му. През него беше видял нещо много важно, но за съжаление не му бе обърнал достатъчно внимание.

Изведнъж му стана студено и той запали камината. После спря на място и потърка кожата си. Беше студена, много студена. Какво беше казала онази жена, по дяволите? Напрегна се, за да си спомни точните й думи. „Температурата ви отново се вдига…“ Да, това бяха думите на медицинската сестра, която се грижеше за Кейлъб. Тогава те му прозвучаха странно, може би защото, когато е в болница, човек очаква да чуе, че се възстановява или че температурата му спада. Но сестрата каза, че тя се вдига. Беше абсолютно сигурен в това.

Възбудата му изведнъж нарасна. В крайна сметка някои неща започваха да придобиват смисъл. Грабна мобилния телефон с намерението да се обади на приятелите си, после изведнъж спря и извърна глава към прозореца. От него се виждаше цялата улица, която минаваше покрай гробището. До тротоара беше спрял бял микробус с надпис „Служба по поддръжката“. Беше точно под уличната лампа и се виждаше съвсем ясно.

Отдръпна се рязко назад и набра номера на Рубън, но връзката се разпадна. Взря се в дисплея и установи, че батерията му е паднала. Но сигналът в района винаги беше силен и ясен. Отново се обърна към прозореца и поклати глава. Заглушават ме! Опита стационарния телефон, но и той не даваше сигнал.

Скочи на крака, грабна палтото си и тръгна към задния вход. Възнамеряваше да прескочи оградата и да потъне в лабиринта от тесни улички на Джорджтаун, който щеше до го изведе до изоставената къща, в която се приютяваше понякога. Отвори предпазливо задната врата и надникна навън. Оградата се мержелееше в далечината.

Куршумът го улучи в гърдите и той падна на колене. Пред очите му притъмня, но успя да зърне за миг мъжа с черна качулка на главата, стиснал пушката с две ръце. Стори му се, че на лицето му изплува широка усмивка, гледайки как жертвата му се строполява на земята и престава да мърда.

26

Това беше мракът на разпита. Стоун го позна в мига, в който дойде на себе си. Беше толкова тъмно, че не можеше да види никаква част от тялото си — сякаш изобщо нямаше тяло. Беше бос, изправен на пръсти с оковани над главата ръце. Намираше се в адски студено помещение. Винаги е така, защото студът изтощава повече от жегата. Беше не само бос, но и гол.

— Свести ли се? — долетя някакъв глас.

Стоун кимна.

— Кажи го с думи! — заповяда гласът.

— Свестих се.

Ще им дава минимална информация. Познаваше процедурата от един инцидент преди трийсетина години. След провала на една операция се оказа пленник в страна, в която никой американец не би пожелал да бъде зад решетките.

— Име?

Това беше въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Оливър Стоун.

Тежък удар в тила го зашемети.

— Име?

— Оливър Стоун — бавно отвърна той, питайки се дали черепът му е спукан.

— Добре, засега ще приемем Оливър — каза гласът. — Дехейвън?

— Кой?

Нещо се плъзна по крака му. Направи опит да го изрита, но се оказа, че и краката му са оковани. По десния му крак бавно пълзеше нещо студено и лепкаво като змия. Той напълни гърдите си с въздух, опитвайки се да овладее паниката. Почти веднага съобрази, че не може да е змия, най-вероятно просто го плашеха. Нещото започна да притиска плътта му. Не беше точно ухапване, но натискът бързо нарастваше. Господи, това наистина прилича на змия! Сякаш е боа или нещо подобно! Дори и неговите железни нерви започнаха да му изневеряват във все така непрогледния мрак.

— Дехейвън? — повтори гласът.

— Какво искате да знаете?

Натискът спря, но присъствието продължаваше да се усеща, хладно и заплашително.

— От какво умря?

— Не знам.