Конго

— Сега нещата не стоят така, както в началото на африканските експедиции — каза Рос, — когато групите са потъвали сред джунглите само след месец. В най-лошия случай компютърът може да сбърка с няколко минути, максимум половин час, в течение на целия петдневен период. — Тя поклати глава. — Не. Имаме си проблем тук и трябва да направим нещо, за да го разрешим. Залогът е прекалено висок.

— Имаш предвид диамантите.

Тя кимна и посочи към долната част на екрана, където се появиха думите СИН КОНТРАКТ. Той я запита какво означава това.

— Страшно много пари — отвърна тя. — Поне така мисля — добави след кратък размисъл. Защото в действителност не знаеше.

Всеки нов контракт сключен от ТСЗР получаваше кодово наименование. Само Травис и компютърът знаеха името на компанията закупила контракта; всички останали в ТСЗР, от програмистите и до екипите на място, знаеха проектите само под кодовите им наименования свързани с цветовете: Червен Контракт, Жълт Контракт, Бял Контракт. Това се правеше, за да се запазят в тайна имената на фирмите и бизнеса им. Но математиците в ТСЗР не можеха да се сдържат и се мъчеха да отгатнат страните в договорите, които бяха ежедневната тема за разговор в столовата на компанията.

Синият Контракт беше сключен от ТСЗР през декември, 1978 година. Според него ТСЗР се задължаваше да установи местонахождението на един природен източник на промишлени диаманти в приятелска или неутрална страна. Диамантите трябваше да бъдат тип IIв, кристали „със слабо съдържание на азот“. Не бяха специфицирани никакви размери, защото размерът на кристала нямаше значение; нито бяха определяни количествата, които можеха да се извлекат; контракторът щеше да вземе каквото и колкото можеше. Това, което беше най-необичайното в този случай, беше, че нямаше Ограничение за разходите по извличане на единица обем (ОРИЕО).

Почти всички контракти пристигаха с ОРИЕО. Не беше достатъчно само да се открие минерално находище; минералите трябваше да се извличат с предварително определена граница на разходите. Тези разходи на свой ред отразяваха концентрацията на минерала в рудата, отдалечеността й, наличието на местна работна ръка, политическите условия, евентуалната нужда от строежи на летища, пътища, болници, мини, или рафинерии.

Защото когато един контракт пристигаше без ОРИЕО, това означаваше само едно нещо: някой така се нуждаеше от диамантите, че не даваше пат пари колко ще струва добивът им.

Само след четиридесет и осем часа столовата на ТСЗР беше разгадала Синия контракт. Оказа се, че диамантите тип IIв бяха сини вследствие наличието на следи от елемента бор, който ги правеше безсмислени като скъпоценни камъни, но променяше електрическите им свойства, превръщайки ги в полупроводници със съпротивление от порядъка на 100 ома на сантиметър. Те също така притежаваха и светопроводни свойства.

И тогава някой откри кратка статия в Електроник Нюз от 17 ноември, 1978 година: „Производството по технологията на Макфий спряно“. В нея се обясняваше, че Уолтман, Масачузетс, фирма на Корпорация Сайлък, била изоставила експерименталната технология за получаване на изкуствени диаманти с отлагане на боров монослой. Процесът на Макфий бил изоставен като прекалено скъп и ненадежден за получаване на „желаните полупроводникови свойства.“ Статията заключаваше, че „други фирми са подценили проблемите в отлагането на боров монослой; Морикава (Токио) изоставил процеса Нагаура през септември същата година.“ Връщайки нещата назад във времето, столовата на ТСЗР намести липсващите късчета от главоблъсканицата по местата им.

През 1971 година Интек, компанията за микроелектроника от Санта Клара, била първа предвидила, че диамантените полупроводници ще бъдат от особена важност за едно бъдещо поколение „свръхпроводящи“ компютри през осемдесетте години.

Първото поколение електронни компютри, ENIAC и UNIVAC, построени в най-дълбока секретност през военните години в началото на четиридесетте, използваха електровакуумни лампи. Електровакуумните лампи притежават средно време на живот двадесет часа, но при наличието на хиляди такива нажежени лампи в една машина, някои компютри блокират на всеки седем до дванайсет минути. Технологиите представяни от електровакуумните лампи налагат едно ограничение върху размера и мощността на планираните второ поколение компютри.

Второто поколение обаче никога не използва електровакуумни лампи. През 1947 година с изобретяването на транзистора — сандвич от твърд материал с големина на нокът, който изпълнява всички функции на електровакуумната лапма — сложи началото на нова ера от „твърдотелни“ електронни устройства, които се нуждаеха от малка мощност, генерираха малко топлина, и бяха по-малки и по-надеждни отколкото електровакуумните лампи които те замениха. Силициевата технология осигури в продължение на двадесет години базата за три поколения компютри, все по-компактни, надеждни и евтини.