Конго

Но през седемдесетте години конструкторите на компютри започнаха да се сблъскват с присъщите ограничения на силициевата технология. Макар и схемите да се бяха свили до микроскопични размери, скоростта на пресмятане все още зависеше от дължината на схемата. По-нататъшното миниатюризиране обаче на схемите върна обратно един стар проблем: топлината. По-малките схеми буквално се разтопяваха от отделяната топлина. Нужен беше метод, който едновременно да елиминира топлината и да намали съпротивлението.

От петдесетте години насам беше известно, че много метали при охлаждане до много ниски температури се превръщат в „свръхпроводници“, при което потокът от електрони препуска през тях необезпокояван от нищо. През 1977 година IBM обяви, че конструира един суперсвръхскоростен компютър с размера на грейпфрут, охлаждан от течен азот. Свръхпроводящият компютър изисква една радикално нова технология, и един нов диапазон от нискотемпературни конструктивни материали.

Произведените диаманти щяха да намерят извънредно широко приложение.

Няколко дни по-късно столовата на ТСЗР излезе с едно алтернативно обяснение. Според новата теория, седемдесетте години са били десетилетие с безпрецедентен ръст при компютрите. Макар и първите производители на компютри през четиридесетте да бяха предсказали, че четири компютъра ще бъдат достатъчни да вършат всички изчисления на целия свят в обозримото бъдеще, експертите очакваха, че към 1990 година в действителност ще има един милиард компютри, като по-голямата част от тях ще бъдат свързани посредством комуникационни мрежи с другите компютри. Такива мрежи не съществуваха, и дори можеха да се окажат теоретически неосъществими. (Едно изследване на хановерския институт през 1975 година заключи, че земната кора не съдържа достатъчно метал, за да се конструират необходимите компютърни мрежи за предаване на данни.)

Според Харви Ръмбо осемдесетте години ще се характеризират с критичен недостиг от компютърни системи за предаване на данни: „Точно както кризата с изкопаемите горива изненада индустриалния свят през седемдесетте, така и недостигът на предаване на информация ще бъде удар за света през следващите десет години. През седемдесетте хората бяха лишени от движение, но през осемдесетте ще бъдат лишени от информация, и остава да се види, коя липса ще се окаже по-съдбоносна.“

Лазерната светлина представляваше единствената надежда за справяне с изискванията към тези огромни масиви от данни,тъй като лазерните канали пренасяха двадесет хиляди пъти повече информация отколкото обикновен метален коаксиален кабел на магистрална линия за връзка. Предаването с лазер изискваше изцяло нови технологии, включително тънконишкова влакнеста оптика, и изкуствено създадени полупроводникови диаманти, за които Ръмбо предсказва, че ще бъдат „по-ценни и от нефта“ през идващите години.

Ръмбо отива дори и по-далеч, като очаква в рамките на десет години самото електричество да стане отживелица. Бъдещите компютри ще използват само светлинни схеми, и ще взаимодействат с информационни системи със светлинен носител на информацията. Причината за всичко това е скоростта. „Светлината“ казва Ръбмо, „се движи със скоростта на светлината. Електричеството — не. Ние живеем в последните години на микроелектронната технология“.

Разбира се, микроелектрониката не изглежда като отмираща технология. През 1979 година микроелектрониката представляваше основната технология в индустриализирания свят, на която се падаха осемдест милиарда долара годишно само в Съединените щати; за шест от първите двадесет корпорации в списъка 500 на списание Форчън микроелектрониката представляваше основната им дейност. Тези компании имаха история изпълнена с изключителна конкуренция и напредък, за един период от по-малък от тридесет години.

През 1958 година един производител можеше да помести 10 електронни компонента върху един единствен силициев чип. През 1970 беше възможно да се поберат 100 компонента върху чип със същия размер; това беше едно десетократно увеличение за период от време малко по--голям от десетилетие.

Но през 1972 година вече стана възможно да се поместят 1000 електронни компонента върху един чип, а през 1974 — 10 000. Очакваше се, че към 1980 върху един чип с големината на човешки нокът ще могат да се поместват един милион електронни компонента, но в действителност тази представа беше постигната още през 1978. През пролетта на 1979 година новата цел бяха десет милиона компонента, или, още по-добре, един милиард върху един единствен силициев чип още през 1980. Никой обаче не успя да предвиди развоя на събитията през юни или юли.