му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки
дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.
Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да
чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи
напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение.
Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал.
Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори га-
лантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под
сивата коса и превития гръб.
– Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? – запита
с поклон плах прислужник.
– Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изло-
вя сам?
Прислужникът се сви:
– Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър
– поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната
част на стаята.
– Маркизе! – Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. –
Толкова ми е приятно, че си тук – и то толкова бързо.
12
Майкъл Дж. Съливан
– Звучиш изненадан – остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания
пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. – Пращаш съобще-
ние като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво
става.
Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор
ради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка.
Когато бе млад, всички – от рицари до прислужници – го бяха използвали
и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж
станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под
заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета
върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна
на предпоследния.
– Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.
– Не ми казвай да се успокоявам! – гласът на маркиза гръмна в ка-
менните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на
по-младия; впи поглед в очите му. – Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми
Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам –
в опасност ли е тя или не?
– Най-вероятно е – отвърна спокойно графът, – но нищо неизбежно
във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.
– Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да
пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има
причина, ще съжаляваш…
Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.
– Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да про-
дължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, къде-
то мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателс-
тво.
Виктор го изгледа заплашително, но кимна.
Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и вля-
зоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха
различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше
драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни
гоблени и стенописи, а подовете – покрити с фино изсечен мрамор. От-
въд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни
стени.
13
Конспирация за Короната
По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, за-
мъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик
крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва
за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образ-
цов пример за посредственост и досада.
След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Ар-
чибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внуши-
телни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни
стоеше по един страж – добре брониран и въоръжен с алебарда. С прис-
тигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се
отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на ре-
зе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.
Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.
– В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за то-
ва!
– Никога – отвърна Арчибалд. – Това е входът към Сивата кула, мой
работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на
вратата където и в замъка да се намирам; както и става.
Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон.
Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито
стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той за-
почна да диша тежко.
Арчибалд спря любезно.
– Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече
не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече по-
не стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото
място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се из-
качи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Коронос-
ната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.
– Никой ли не се изкачва заради гледката? – замисли се Виктор.
Графът прихна.