Читаем Конспирация за Короната полностью

му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки

дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да

чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи

напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение.

Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал.

Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори га-

лантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под

сивата коса и превития гръб.

– Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? – запита

с поклон плах прислужник.

– Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изло-

вя сам?

Прислужникът се сви:

– Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър

– поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната

част на стаята.

– Маркизе! – Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. –

Толкова ми е приятно, че си тук – и то толкова бързо.

12

Майкъл Дж. Съливан

– Звучиш изненадан – остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания

пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. – Пращаш съобще-

ние като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво

става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор

Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище – една от причините, по-

ради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка.

Когато бе млад, всички – от рицари до прислужници – го бяха използвали

и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж

станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под

заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета

върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна

на предпоследния.

– Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.

– Не ми казвай да се успокоявам! – гласът на маркиза гръмна в ка-

менните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на

по-младия; впи поглед в очите му. – Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми

Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам –

в опасност ли е тя или не?

– Най-вероятно е – отвърна спокойно графът, – но нищо неизбежно

във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.

– Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да

пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има

причина, ще съжаляваш…

Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.

– Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да про-

дължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, къде-

то мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателс-

тво.

Виктор го изгледа заплашително, но кимна.

Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и вля-

зоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха

различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше

драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни

гоблени и стенописи, а подовете – покрити с фино изсечен мрамор. От-

въд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни

стени.

13

Конспирация за Короната

По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, за-

мъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик

крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва

за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образ-

цов пример за посредственост и досада.

След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Ар-

чибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внуши-

телни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни

стоеше по един страж – добре брониран и въоръжен с алебарда. С прис-

тигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се

отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на ре-

зе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.

Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.

– В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за то-

ва!

– Никога – отвърна Арчибалд. – Това е входът към Сивата кула, мой

работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на

вратата където и в замъка да се намирам; както и става.

Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон.

Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито

стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той за-

почна да диша тежко.

Арчибалд спря любезно.

– Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече

не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече по-

не стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото

място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се из-

качи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Коронос-

ната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.

– Никой ли не се изкачва заради гледката? – замисли се Виктор.

Графът прихна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXV
Неудержимый. Книга XXV

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези