Конспирация за короната

Докато пристъпваха през вратата, Ейдриън дочу подобен на пеене звук, тиха печална мелодия, като че хиляда гласа се обединяваха в измъчен погребален напев. Тъжната, депресираща музика извикваше най-неп-риятните моменти от живота му и го изпълни с огромна мъка, изцедила решителността му. Краката му се наляха с олово, сърцето му се сви. Движението напред се превърна в усилие.

Щом групата прекрачи прага, големите врати започнаха да се събират, затваряйки се с оглушителен гърмеж. Помещението бе добре осветено, макар източникът да не бе ясен. Беше невъзможно да се прецени дълбочината на пропастта или височината. И двете се проточваха в нищото.

- Има ли и други затвори като този? - попита Майрън с разтреперан глас, докато вървяха по моста.

- Бих се осмелил да кажа, че този е уникален - отвърна Олрик.

- Доверете ми се, аз разбирам от затвори - каза им Ройс. - Този е уникален.

Групата замлъкна. Ейдриън бе последен, концентрирайки се върху движението на краката си. Майрън бе разперил ръце като въжеиграч. Ол-рик, полуприклекнал, бе протегнал ръце като че ще залази всеки миг. Ройс обаче крачеше небрежно с вдигната глава и често се оглеждаше, за да проучи обкръжението им.

Напук на вида си, мостът бе здрав. Прекосиха успешно до малък ар-косан вход в тъмната кула. Веднъж прекосили моста, Ройс се обърна към Олрик.

- Доста свободно оповестявахте личността си, Ваше Величество -каза укорително. - Не си спомням да сме обсъждали план, където ти влизаш и изръсваш „Ей, аз съм новият крал, елате ме убийте.“

- Не си мислиш, че тук има убийци, нали? Знам, че си мислех, че това е капан, обаче огледай се! Ариста никога не би могла да уреди всичко това. Или наистина си мислиш, че и други ще могат да се промъкнат през скалната врата?

- Мисля, че няма причина да поемаме ненужни рискове.

- Ненужни рискове? Шегуваш ли се? Не смяташ прекосяването на хлъзгав, тесен мост над пропаст, кой знае колко дълбока, за риск? Убийците са ни най-малкият проблем.

- Винаги ли създаваш толкова проблеми на охранителите си?

Единственият отговор на Олрик се състоеше в презрителен взор. Арката отвеждаше в тесен коридор, който от своя страна преминаваше в голяма кръгла стая. Построена като амфитеатър, галерията съдържаше стълби и каменни пейки, разположени в кръг, всяка следваща по-ниско от предишната. Това насочваше цялото внимание към центъра на стаята. На дъното на стълбите имаше балкон, а двайсет фута по-надолу имаше кръгла сцена. След като слязоха по стълбите, Ейдриън можеше да види, че на сцената няма нищо освен един стол и разположил се в него мъж.

Ярък лъч бяла светлина освети отвисоко седналата фигура. Не изглеждаше ужасно стар, само наченки сивота обагряха иначе черната дълга до раменете коса. Черни, мрачни очи се взираха изпод открояващо се чело. Лицето му с високи скули бе чисто, което изненада Ейдриън - всички известни нему магьосници носеха дълги бради като белег на професията. Беше облечен във великолепна роба, цветът на която боецът не можеше точно да определи. Одеждата блещукаше между тъмносиньо и тъмносиво, но където бе сгъната или измачкана, изглеждаше изумрудена и дори тюркоазена. Мъжът седеше със събрана около него роба, ръцете му, които се губеха из гънките, бяха поставени на коленете. Седеше като статуя, без да показва, че е наясно с присъствието им.

- Сега какво? - прошепна Олрик.

- Говори с него - отвърна Ройс.

Принцът се огледа замислено.

- Този мъж долу не би могъл да е на хиляда години, нали?

- Не знам. Тук всичко изглежда възможно - отвърна Ейдриън.

Майрън огледа стаята и вдигна глава към невидимия таван с измъчено изражение:

- Това пеене ми напомня за абатството, за пожара, като че отново ги чувам да пищят.

Ейдриън леко постави ръка върху рамото му.

- Игнорирай го - каза му Ройс и сетне се обърна към Олрик.

- Трябва да говориш с него. Не можем да си тръгнем, докато не го сториш. Сега върви и го питай това, което дойде тук да узнаеш.

- Какво да кажа? Имам предвид, ако той наистина е, знаеш, магьосник от Старата империя, как да се обърна към него?

- Питай го как е - предложи Ейдриън. Това бе посрещнато с усмивка от страна на Олрик. - Не, наистина, погледни долу. Той има само един стол. Няма книги, карти, нищо. Миналата зима за малко да полудея от скука в „Розата и бодилът“ по време на една виелица. Как мислиш е прекарал хиляда години просто седейки на стол?

- И как да не си загубиш ума, докато слушаш това непрекъснато? -добави Майрън.

- Добре, измислих нещо - Олрик се обърна към магьосника. - Извинете, сър - Мъжът на стола бавно повдигна глава и премигна от ярката светлина. - Поднасям извинения за безпокойството. Аз съм Олрик Ес...

- Добре зная кой си ти - прекъсна го Есрахаддон. Тонът му бе отпуснат и спокоен, а гласът му: нежен и успокояващ. - Гдей сенстра ти?

- Моята какво?

- Сенстра ти, Ариста?

- О, сестра ми.

- Сес-тра - произнесе внимателно магьосникът и въздъхна, поклащайки глава.

- Не е тук.

- Защо не е дошла?

Олрик погледна първо към Ройс, сетне към Ейдриън.

- Тя ни помоли да дойдем вместо нея - рече Ройс.