Конспирация за короната

Хан „Сребърната кана“ бе малка къщурка в покрайнините на провинция Галилин. Долната половина бе изградена от камъни и хоросан, а греди от варосан дъб поддържаха дебел сламен покрив, посивели от времето.

По стените надничаха ромбовидни прозорци с нискокачествени стъкла, а отдолу се спотайваха хелдаринови храсти. Няколко коня бяха вързани отпред, а в малката конюшня отстрани се виждаха още.

- Изглежда ми доста оживено като за такова затънтено кътче - забе-ляза Ройс.

Пътувайки на изток, бяха яздили през целия ден. Точно както преди, язденето през пустошта се бе оказало изтощително. С наближаването на нощта бяха достигнали обработваемите земи на Галилин. Преминаваха през ниви и ливади, докато накрая попаднаха на селски път. Понеже никой от тях не знаеше със сигурност къде се намират, решиха да следват пътя до някой ориентир. За тяхна приятна изненада, „Сребърната кана“ бе първата изпречила се пред тях сграда.

- Е, Височество - рече Ейдриън - оттук ще можеш да намериш пътя си до замъка, ако все още това е целта ти.

- Крайно време е да се връщам - отвърна му Олрик, - но не и преди да ям. Това място дали има хубава храна?

- Има ли значение? - изкикоти се Ейдриън. - В този момент бих се израдвал на умряла от три дни полска мишка. Хайде, ще изядем последното си ядене заедно, което, тъй като ти нямаш пари в себе си, аз ще платя. Надявам се ще ми го опростиш от данъците.

- Няма нужда. Ще го отбележим като допълнителен разход - намеси се Ройс. Погледна към Олрик и добави: - Не си забравил, че все още ни дължиш сто тенента, нали?

- Ще ви бъде платено. Ще накарам вуйчо да приготви парите. Можете да ги вземете от замъка.

- Надявам се не възразяваш да изчакаме няколко дни, просто за да сме сигурни.

- Разбира се - принцът кимна.

- И ако изпратим наш представител, който да прибере парите вместо нас? - попита Ройс. Олрик се вторачи в него. - Някой, който няма представа къде да ни намери, ако бъде заловен?

- О, моля те, не проявяваш ли излишна предпазливост?

- Не съществува такова нещо - отвърна крадецът.

- Вижте! - извика внезапно Майрън, сочейки към конюшнята.

Останалите трима подскочиха от внезапното му избухване.

- Там има кафяв кон! - рече удивено монахът. - Не знаех, че имало и кафяви!

- Велики Мар, монахо! - Олрик поклати невярващо глава, жест, който Ройс и Ейдриън изплагиатстваха.

- Е, аз не знаех - смутено отговори Майрън. Но вълнението му бе още видимо, когато добави: - Какви други цветове има? Има ли зелени коне? Сини? Така бих се радвал да видя син.

Ройс влезе вътре и се върна след няколко минути.

- Всичко изглежда наред. Малко попретъпкано, но не видях нищо необичайно. Олрик, бъди сигурен че си държиш качулката вдигната и извърти камъка на пръстена към дланта си или, още по-добре, не го носи преди да се прибереш.

Непосредствено след входа в странноприемницата имаше малко каменно фоайе, в което наметала и връхни дрехи висяха на гора от закачалки. Няколко бастуна с различна форма и големина си почиваха до стойка от едната страна. Рафт бе приютил колекция от окъсани шапки и ръкавици.

Майрън стоеше на прага, оглеждайки се.

- Чел съм за странноприемниците - обяви. - В „Поклоннически истории“ пътници прекарват една нощ в хан, където решават да си разказват истории от своите пътешествия. Обзалагат се кой ще разкаже най-добрата. Бе сред любимите ми книги, макар че абатът не одобряваше особено да я чета. Беше малко нецензурна. Имаше няколко разказа за жени, които не бяха твърде... - той огледа тълпата развълнувано. - Има ли жени тук?

- Не - тъжно отвърна Ейдриън.

- О. Надявах се да видя някоя. И тях ли държат под ключ като съкровищата?

Ейдриън и останалите се изсмяха.

Майрън ги погледна озадачен, сетне сви рамене.

- Дори и така, това е прекрасно. Има толкова много за гледане! Каква е тази миризма? Не е храна, нали?

- Дим от лула - обясни Ейдриън. - Пушенето явно не е било особено популярно в манастира.

Половин дузина маси изпълваха стаичката. Леко крива камина с окачени над нея сребърни халби заемаше едната стена. До нея стоеше барът, построен от груби и недовършени дървени трупи с кора. Имаше около петнадесет човека, неколцина от които изгледаха новодошлите с мимолетен интерес. Повечето бяха груба стока - дървари, работници и пътуващи калайджии. Димът идваше от групица грубияни, разположили се близо до бара; облакът му се стелеше на нивото на очите и издаваше остър аромат, който се смесваше с миризмата на горящо дърво в камината и сладкото ухание на печен хляб.

Ройс ги отведе до празна кръгла маса в близост до прозореца, от която можеха да виждат конете.

- Ще ни поръчам нещо - предложи Ейдриън.

- Прекрасно място - оповести Майрън, а очите му обхождаха стаята. - Толкова много се случва; толкова много разговори. Да се говори по време на ядене бе забранено в манастира, така че винаги цареше гробно мълчание. Разбира се, заобикаляхме това правило, като общувахме със знаци. Това влудяваше абата, защото се очакваше да се фокусираме върху Марибор, но понякога се налагаше да помолиш някого да ти подаде солта.