Конспирация за короната

- Това не може да чака.

Моувин изгледа принца и усмивката му помръкна.

- Тогава това не е обикновено посещение?

- Ще ми се да беше, но не е.

Моувин се обърна към най-малкия си брат:

- Денек, иди да събудиш татко.

Момчето с дъската поклати глава.

- Няма аз да опирам пешкира.

Моувин тръгна към брат си:

- Отивай веднага! - изкрещя и момчето изтича вътре.

- Какво има? Какво се е случило? - запита Фанън, докато захвърляше шлема и щита на тревата и прегръщаше Олрик.

- Получавали ли сте някакви новини от Медфорд в последните няколко дни?

- Поне на мен не ми е известно - отвърна Моувин, чието лице сега показваше повече загриженост.

- Никакви вестоносци? Никакви съобщения за графа? - попита отново Олрик.

- Не, Олрик, какво има?

- Баща ми е мъртъв. Беше убит в замъка от предател.

- Какво! - ахна Моувин с крачка назад. Бе по-скоро реакция, откол-кото въпрос.

-Невъзможно! - възкликна Фанън. - Крал Амрат мъртъв? Кога е станало?

- В интерес на истината, не мога да кажа точно. Дните след убийството бяха объркващи и съм загубил усещане за времето. Ако още не се е разчуло тук, подозирам, че не е било преди повече от няколко дни.

Всички работници изоставиха задачите си и се вслушваха напрегнато. Звънтенето на ковашкия чук спря и единствените звуци в двора бяха приглушеното мучене и крякането на патиците.

- За какво е всичко това? - запита граф Пикъринг, докато излизаше от замъка с вдигната над очите ръка, за да ги предпази от яркото утринно слънце. - Момчето дойде без дъх и каза, че случаят бил спешен.

Графът, строен мъж на средна възраст с дълъг гърбав нос и добре оформена преждевременно посивяла брада, бе облечен в пурпурнозлатна роба, наметната върху нощната му риза. Зад него се появи жена му Бе-линда, оправяйки робата си и хвърляйки нервен поглед в градината. Ейд-риън се възползва от временно затрудненото виждане на Пикъринг, за да я огледа по-подробно. Красотата й напълно отговаряше на носещите се слухове. Графинята бе няколко години по-млада от съпруга си, със стройна, спираща дъха фигура и дълга златна коса, сипеща се по раменете й по начин, който тя обикновено не би избрала да демонстрира на публично място. Ейдриън разбра защо графът я пази така ревниво.

- Еха - каза Майрън на Ейдриън, докато се напрягаше, за да вижда по-добре. - Забравям за конете, щом я погледна.

Ейдриън слезе от коня и помогна на Майрън.

- Споделям чувствата ти, приятелю, но, повярвай ми, към тази жена наистина не искаш да се взираш.

- Олрик? - попита графът. - Какво за боговете правиш тук по това време?

- Татко, крал Амрат е бил убит - отвърна Моувин с треперещ глас.

Това разтърси Пикъринг. Той бавно свали ръката си и се втренчи

право в принца.

- Вярно ли е?

Олрик кимна бавно:

- Преди няколко дни. Предател го е наръгал в гърба по време на молитва.

- Предател? Кой?

- Вуйчо ми, ерцхерцог и главен канцлер - Пърси Брага.

* * *

Олрик и граф Пикъринг се оттеглиха да говорят на четири очи, а Ройс, Ейдриън и Майрън надушиха пътя до кухнята. Там те срещнаха Ел-ла, белокоса готвачка, която бе повече от щастлива да им предложи стабилна закуска, за да се сдобие първа с някоя евентуална клюка. Храната в Дрондил Филдс далеч превъзхождаше блюдото, което бяха яли в „Сребърната кана“. Елла ги засипваше с яйца, сладкиши с пудра захар, прясно сладко масло, бекон, бисквити, подправени домати и сос грейви в компанията на кана ябълков сайдер и ябълков пай с кленов сироп за десерт.

Храниха се в относителната тишина на кухнята. Ейдриън не разкри нещо по-различно от казаното от Олрик в двора; но спомена, че Майрън е живял изолиран в манастира. Елла изглеждаше удивена от това и безмилостно разпитваше монаха.

- Значи до днес не беше виждал жена, душо? - запита го тя, докато Майрън доопустошаваше пая си. Ядеше охотно; около устата си имаше ореол трохи и остатъци от ябълки.

- Ти си първата, с която говоря - отвън Майрън, като че оповестяваше голямо постижение.

- Наистина? - рече готвачката с усмивка и изимитира свенливост. -За мен е чест. Не съм била сефте от години - тя се засмя, но Майрън само я погледна объркано.

- Имаш чудесен дом - каза й монахът. - Изглежда много... солиден.

Тя отново се изсмя:

- Не е мой, пиленце. Аз просто работя тук. Принадлежи на благородниците, като всички хубави местенца. Обикновените хора живеем в бараки и колиби и се бием за трохите, дето ни подхвърлят. Нещо като псета сме, нали? Естествено, не се оплаквам. Пикърингови са добри хора. Не са така високомерни като някои други благородници, дето си мислят, че слънцето изгрява и залязва заради тях. Графът дори няма камериерка. Не дава и на друг да го облича. Дори съм го виждала неведнъж да си носи сам вода. Чисто луд си е. Момчетата му и те като него. Вижда се само като ги погледнеш как си оседлават конете. Фанън онзи ден го видях да размахва ковашки чук. Накарал Верн да му показва как се изковава острие. Питам аз, колко благородници има, дето се учат да коват? Някой иска ли още сайдер?

Всички поклатиха глави и се запрозяваха.