Читаем Копринената паяжина полностью

— Не, мадам. Ти си стой тук и си играй с Терън — поколеба се малко, преди да й напомни тихо: — Той получи вчера и още един подарък. Няма ли да му го дадеш да го отвори?

— Да — въздъхна Катлийн. — Ще му го дам.

Голямата кутия лежеше под дървото към стената и колкото и да се опитваше да не я забелязва, не успяваше. В края на краищата той му беше баща. Естествено беше да изпрати на сина си подарък за Коледа.

Знаеше това. Безпокоеше се от онова, което не знаеше. Какво възнамеряваше да предприеме той? Гневният решителен израз на лицето му и злокобното предупреждение, което й подхвърли на гробищата, я преследваха денем и нощем. Беше се въздържал и не поиска сина си по-рано заради Сет. Но сега нищо не стоеше на пътя му. А беше чул и заплахите на Хейзъл и знаеше за омразата й към детето му. Лесно беше да се убеди, че действа в интерес на сина си и в негова защита.

— Терън! — Катлийн извика сина си, който в момента дъвчеше съсредоточено една от цветните панделки. — Ела тук. Имаш още един подарък. — Хвана го за ръка и той се заклати към големия, красиво опакован пакет. — Искаш ли да ти помогна? — попита го тя. — Очевидно не — отговори си сама, когато Терън се зае усърдно да къса опаковката.

— О, боже! — разсмя се Катлийн, когато прочете надписа върху кутията. — Той е луд.

Кутията наистина съдържаше яркочервен велосипед с три колелета, окомплектован със звънци, блестящи светлини и дори сирена, която започна да вие, щом Катлийн леко натисна един бутон. Пронизителният звук разби на парчета относителното спокойствие на етажа. Алис и Джордж се втурнаха разтревожени от кухнята.

И двамата запляскаха с ръце и избухнаха в смях пред озадаченото изражение на Терън. Джордж повдигна момчето върху седалката. Пълничките му крачета не бяха достатъчно дълги, за да достигнат до педалите, но той се усмихваше гордо. Напоследък пролича и още една физическа прилика с Ерик — имаше трапчинка точно на същото място…

— Ерик направо е полудял — каза Катлийн със смях.

Джордж и Алис я погледнаха бързо. Неволно ли беше споменала името му? Катлийн силно се изчерви. Името, което измъчваше ума й през тези последни дни, най-накрая беше произнесено. Тя често се бе питала дали Джордж и Алис подозират за истинските й отношения с Ерик. Джордж беше чул тирадата на Хейзъл в болничния коридор. Сигурно е разказал на жена си за тази сцена. Терън все повече и повече заприличваше на баща си. Знаеха ли? Не можеше да каже — бяха толкова внимателни към нея, толкова сдържани. И сега, след смъртта на Сет, продължаваха да се отнасят към нея приятелски и с уважение.

— Терън бързо ще порасне достатъчно, за да може да го кара — каза Джордж. — Може би Ерик ще го научи.

— Рик, Рик — припя Терън, като натискаше бутона за сирената.

— Може би — прошепна Катлийн и се зае бързо да прибира разхвърляната наоколо хартия.

След богатата вечеря с коледна пуйка Катлийн се оттегли във всекидневната, за да се отпусне пред коледното дърво с втора чаша вино. Хейзъл беше вечеряла съвсем сама в стаите си. Жена, достойна за съжаление, помисли си Катлийн.

Светлините по елхата се превърнаха в неясни петна пред потъналите й в сълзи очи. Силна носталгия я обля с гореща вълна, понесе я на гребена си… Къде е нейният дом? Имаше Терън, но беше бездомна. Тази къща беше на Хейзъл и винаги ще бъде нейна. Веднага след легализиране на завещанието на Сет Катлийн възнамеряваше да отведе Терън далече оттук и щеше да го направи и без ултиматума на Хейзъл. Но къде ще отиде? Къде беше нейният дом? Ерик…

С кого ли прекарва Коледа — помисли си тя и сърцето й се сви от болка. — Дали пие вино пред камината си с жена? Прегръща ли я? Целува ли я? Казва ли й…

Престани! Не трябва да мисли за това. Иначе ще подлудее. А ако не мисли за него, ще умре…

Трябва да говори с някого. Вдигна телефона и се обади на единствените хора, които й бяха останали…

— Една, весела Коледа!

— Катлийн! Скъпа, толкова се радвам, че се обади. Би Джи, изключи този мач и вдигни другата слушалка. Катлийн се обажда.

— Здравей, мила! — гръмна в ухото й познатият глас на Би Джи.

Гласовете им бяха като балсам за раните й. Те бяха най-прекрасният коледен подарък за нея.

— Благодаря ви за цветята, които изпратихте за погребението на Сет. Написала съм отговор, но той още не е изпратен.

— Скъпа моя, знаеш, че няма защо да ни благодариш. Ако можехме, щяхме да бъдем с теб.

— Знам. Разбирам. Чудесно е да чувам гласовете ви.

— Катлийн, как си? Как е детето? Добре ли си? — загрижено запита Една.

Любовта им достигна до нея по жиците, докосна сърцето й, освободи цял порой от чувства, които до този момент беше успешно потискала. И тя им разказа всичко, като започна от деня, в който ги остави, за да придружи Ерик до летището на Форт Смит.

— Терън е син на Ерик — призна тя тихо.

— Катлийн, ние не сме чак толкова стари и слабоумни, за да не разберем сами това — каза Би Джи. — От самото начало знаехме кой е бащата на това бебе. А Ерик знае ли?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века