Читаем Копринената паяжина полностью

— Тя няма да влезе при него преди мен! — извика остро Хейзъл. — Искам да го видя първа, за да му кажа за каква курва се е оженил. — Обърна се злобно към Катлийн. — Ти не можеш да ме измамиш. Знам защо искаше да отидеш на Бахамските острови. Искаше да отидеш там заради онзи фотограф. Сигурно си се чукала с него през цялото време. Защо на този хомо — посочи с пръст към Елиът — му трябваха цели два дни да те върне тук? Къде беше с онази мускулеста жълтокоса маймуна? Брат ми няма да умре, преди да разбере за каква уличница се е оженил.

— Престанете! — заповяда доктор Александър, изгубил професионалното си спокойствие. — Ако си отворите още веднъж устата, госпожо Кирчоф, ще ви изхвърля от болницата. Брат ви иска да види съпругата си и ще я види. А вие ще седите тук тихо и ще се успокоите, иначе аз лично ще ви изхвърля навън. Достатъчно ясен ли съм?

— Ти, кучи сине! Как смееш…

— Да, смея — каза доктор Александър, хвана я над лакътя и я повлече надолу по коридора.

— Ти си курва! — крещеше Хейзъл, докато лекарят я теглеше след себе си. — Той знае това. Дори и когато се ожени за теб, знаеше, че си курва. Той е слаб! Безгръбначно мекотело!

Катлийн притисна ръце към ушите си и се обърна с гръб към нея.

— Катлийн — каза Джордж тихо, постави ръка на рамото й и я обърна към себе си. — Това са приказки на ненормална жена и всички знаят това. Сет те обича. Избърши сега очите си и влез при него, където ти е мястото.

— Ние ще те чакаме тук — обади се Елиът.

Катлийн кимна безмълвно и избърса очите си с кърпичката, която й подаде Джордж. Когато се поуспокои, влезе в слабо осветената стая. Апаратите около леглото на Сет пиукаха равномерно. Проблясваха малки червени и зелени светлинки. Всичко останало беше замряло в мъртва неподвижност.

— Катлийн — прозвуча слабият глас на Сет.

— Да, скъпи — отиде бързо до леглото, седна на края му, хвана ръката му.

— Какво стана отвън? Стори ми се, че чух някаква суматоха…

— Н-някой изпусна поднос и хората наоколо реагираха.

— Сигурна ли си, че не е било подлога? — опита се да я разсмее Сет.

Усмихна му се.

— Кой знае? Може би.

— Изглеждаш така красива тази вечер, обич моя… Винаги съм те харесвал в зелено…

— Затова съм се облякла така.

Ръката му погали бузата й, потърка леко между пръстите си кичур от косата й.

— Красива си, Катлийн.

— Не — поклати отчаяно глава. — Не, не съм. — Копнееше да облекчи сърцето си от тежкото бреме на вината, да му каже колко грозна всъщност беше, но знаеше, че няма право, че това само ще увеличи мъките му.

Не можеше да се пребори с физическата му болка, но поне нямаше да поеме отговорността и за емоционалната му смърт.

— Да, красива си. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — затвори очи и пое дълбок, разкъсан дъх, който я ужаси. Но той отново я погледна. — Катлийн, погрижи се за Хейзъл заради мен. Тя няма никого на този свят, освен теб и Терън. Ще има нужда от теб. Помогни й. Тя не е силна като теб.

Катлийн беше готова да му обещае всичко. А това беше едно обещание, което никога нямаше да има възможност да изпълни. Помощта й беше последното нещо, което Хейзъл можеше да поиска от нея. Сет ще си отиде от този свят, сляп за омразната същност на сестра си, но Катлийн нямаше намерение да разруши нито една от илюзиите му в този живот, който напускаше.

— Обещавам — каза тя.

Сет въздъхна с облекчение.

— Как е Терън?

— Чудесен е. Днес произнесъл „кученце“. Алис ми каза.

— Той е чудесен син. Бих искал да можех да го видя поне още веднъж… — взе ръката й в своята и я стисна с малкото сила, която му беше останала. — Той беше мой, нали? За краткото време, през което живях с него, той беше мой син.

— Да — каза тя с ридание в гласа. — Да, любими мой, той беше твой.

— Не мога да ти кажа колко щастлив ме направихте вие двамата. През изминалите две години се почувствах отново мъж — мъж със съпруга и син. Благодаря ти, Катлийн.

— Скъпи мой, аз трябва да ти благодаря — по бузата й се отърколи сълза и той я хвана с върха на пръста си. — Сет — замоли се тя. — Не ме изоставяй. Ще бъда толкова самотна без теб…

Той се усмихна с нежна, ласкава усмивка.

— Няма да бъдеш дълго време сама — преди да може да го попита какво иска да каже, той продължи: — Ако бях цял и силен, щях да се боря с всичко и с всекиго за теб, Катлийн. Но не съм. Много съм уморен. Обичай ме достатъчно, за да ме оставиш да си отида.

— Обичам те, Сет, обичам те много.

— Остани с мен тази нощ.

— Ще остана. Ще стоя до теб толкова дълго, колкото ти поискаш.

— Искам те за вечността — прошепна той и красивите му устни се извиха отново в нежна усмивка. Намери сили да докосне още веднъж бузата й. — Катлийн, ти си моята най-най-скъпа любов… — И затвори очи.

Поне веднъж съдбата прояви благосклонност към Сет. Той умря точно както искаше — безболезнено, в съня си, отнасяйки със себе си във вечността лицето на Катлийн…

* * *

Ерик следеше с очи дребната фигура, която вървеше подир покрития с цветя ковчег — вървеше сама, въпреки че Джордж и Елиът я следваха отблизо. И Хейзъл вървеше до нея, но на разстояние.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века