Копринената паяжина

Катлийн отново седна безсилно на леглото с отпуснати рамене, вторачена безцелно в ръцете си.

Елиът се приближи до нея.

— Катлийн, хайде да тръгваме.

Излезе от стаята само с дамската си чанта в ръка. Не си спомняше нищо от полета до Сан Франциско. Механично вършеше всичко, което се искаше от нея, но в главата й се въртеше само жестоката реалност, от която нямаше къде да избяга — докато тя се беше любила с друг мъж на тропически остров, съпругът й е умирал в болничното си легло… Заслужаваше да бъде наказана, но защо Господ правеше това чрез Сет? Не беше ли страдал достатъчно? Защо той трябваше да поеме върху себе си и нейното наказание?

Искаше да отиде в болницата направо от летището, но Елиът не й разреши.

— Изглеждаш като героиня от филм на ужасите, Катлийн. Сет е сериозно болен и видът ти с нищо няма да го облекчи. Когато влезеш в стаята му, си длъжна да изглеждаш като богиня, каквато той вярва, че си.

Ясно беше, че Елиът не гледа на нея по същия начин, но в момента беше твърде разтревожена за съпруга си, за да се грижи за мнението на Елиът.

Погледна се в огледалото — зарадва се, че се съгласи първо да си отиде вкъщи. Изглеждаше наистина кошмарно. Изкъпа се набързо, изми си косата, сви я на прибран кок и си сложи съвсем малко грим.

Терън я посрещна възторжено. Тя го притисна силно към себе си, но му отдели само няколко минути. Когато го върна на Алис и тръгна към вратата, детето се разплака жалостиво и плачът му я преряза като с нож, но сега съпругът й имаше предимство.

Хейзъл стоеше като часовой пред интензивното отделение. Когато зърна Катлийн, лицето й незабавно пожълтя от злоба.

— Ти си направи кефа — засъска тя. — Лично аз се надявах никога повече да не те видя, но Сет ще бъде щастлив, че се върна навреме, за да наблюдаваш как ще умре.

— Къде е лекуващият го лекар? — попита Катлийн, без да обръща внимание на жестоките й думи.

— При него — обърна й гръб и се отдалечи.

Катлийн се облегна с подкосени крака на стената. Елиът, който не се беше отделял от нея — с изключение на онзи половин час, когато се обличаше, — хвана ръката й и силно я стисна.

— Съжалявам за думите, които ти наговорих на острова — каза й той. — Държах се като кучи син.

Катлийн се усмихна слабо.

— Не, ти се държа като истински приятел, какъвто си. — Затвори за миг очи и каза тихо: — Освен това аз заслужавам много повече от това.

— Не бъди прекалено жестока към себе си, Катлийн. Откъде можеше да знаеш какво става тук?

— Трябваше да знам. Подозирах, че нещата с него не са напълно в ред, но когато го питах, той отказваше да говорим на тази тема — въздъхна тъжно. — Трябваше да бъда по-настоятелна. Длъжна бях да съм тук.

— Сега си тук. И това е най-важно в момента — поколеба се за миг, преди да попита директно: — Влюбена си в Гуджонсън, нали?

Погледна го бързо.

— Как… как разбра?

Елиът се усмихна.

— Когато двама души изчезнат в продължение на цели два дни и се връщат с вид на прегрешили деца, както изглеждахте и двамата, повече от ясно е какво са правили през тези дни. А при тази твоя чистота на духа не би могла да се чукаш… извини ме… да се любиш с някого, ако не го обичаш. Прав ли съм?

— Да, обичам го — призна тя тихо. — Но обичам и Сет. Само че по различен начин — разбираш ли?

Елиът я прегърна.

— Да-а, знам. Колко прекрасен е животът, нали? — Цялата горчивина в света беше събрана в думите му.

Вратата до тях се отвори — появи се Джордж, следван от оплешивяващ мъж, вероятно лекарят на Сет.

— Здравей, Катлийн! — каза ласкаво Джордж и хвана ръката й. Би искала да не се отнасят към нея с такова внимание. Не мислеше, че го беше заслужила — особено като се вземе предвид поведението й през последните дни…

— Здравей, Джордж! — усети, че щом се опиташе да говори, устните й затреперваха неконтролируемо.

— Исках да ти кажа преди месеци — каза Джордж. — Настоявах пред него да ти каже, но той не искаше да те тревожи. Той беше много болен от дълго време.

— Знам. Благодаря на Бога, че те имаше до себе си, за да се грижиш за него. Той нямаше да ми разреши това…

— Госпожо Кирчоф, аз съм доктор Александър. Говорили сме по телефона, но никога не сме се срещали. Здравейте! — Лекарят не й подаде ръка, а и тя не предложи своята.

— Здравейте, доктор Александър. Какво е състоянието на съпруга ми? — откъде дойде това спокойствие в гласа й?

Лекарят сведе поглед към обувките си.

— За съжаление мога да кажа само, че е много критично. Той знаеше от известно време, че болестта му е смъртоносна, но не ми разреши да се боря с нея според възможностите на днешната медицина.

— Защо! — извика тя. — Ако има нещо…

— Трябва да разговаряте за това със съпруга си, госпожо Кирчоф.

— Може ли?

— След няколко минути.

— Казахте, че ще мога да вляза в стаята на брат си веднага след като излезете — прекъсна ги Хейзъл, застанала зад гърбовете на мъжете, които се бяха изправили като щит около Катлийн.

В първия момент доктор Александър не знаеше как да реагира.

— Госпожо Кирчоф, вие не бихте лишили вашия брат от кратко посещение на съпругата му, нали?