Читаем Копринената паяжина полностью

Помръдна се само за да отпусне чело на вдигнатите си колене.

— Няма да мисля — повтаряше си тя. — Няма да мисля за последствията или за каквото и да било друго, а само за Ерик и за това, че съм с него. Обичам го. Сигурно заслужавам този кратък празник. Нали? Нали? Няма да мисля за отговорност, лоялност, задължения, морал. Утрешният ден не съществува. Днес той е с мен, обича ме, люби ме. Отказвам да мисля извън днешния ден. Обичам го. Обичам го.

Посрещна го с разтворени ръце, когато се върна в стаята й с пълна чанта продукти.

Ерик щастливо се смееше, докато изтръскваше вода от косата си върху голата й кожа.

— Ето, видя ли? Не спази обещанието си никога да не ме мокриш — укори го игриво Катлийн.

— Наруших го още снощи, когато бяхме под душа — подразни я той, наведе се и я целуна по носа. — Но тогава не се оплакваше.

— Просто бях вежлива — продължи Катлийн шегата.

— Вежлива! Чувал съм наистина за южняшкото гостоприемство, но, скъпа моя… — Тя бързо му пъхна парче кифла в устата и той трябваше да замълчи.

Беше донесъл палачинки, плодове, бисквити, сирене, пържени картофи, шоколад и кутия плодов сок — което беше напълно безсмислено, тъй като нямаха отварачка за нея. Но това беше най-вкусната — макар и най-разнородната храна, която някой от тях някога беше ял. Храниха се на пода — като на пикник. Ерик също се беше съблякъл, но и двамата се увиха в кърпи, за да поддържат поне някакво подобие на приличие. Ерик беше заявил, че не е честно нейната кърпа да бъде поставена по-горе от неговата и накрая стигнаха до компромисно решение кърпите им да бъдат точно на кръста. Разреши й обаче да остави наниза си от коралови мъниста на врата.

— Те лежат така красиво на това предизвикателно място… — каза той и прекара леко пръст по линията на наниза.

Когато се нахраниха, тя протегна ръка за четката си за коса. Започна енергично да се реши, изправена на колене, с лице към него.

— Радвам се, че косата ти закрива белега на главата — каза тя, когато откри бледорозовата линия, спомен от получената при самолетната катастрофа рана.

— Да-а. Трябваха й само няколко седмици след смъкване на превръзките. Косата ми расте много бързо.

— Имаш хубава коса — каза тя замислено.

— Ти си хубава.

Катлийн погледна към него и видя, че докато реши косата си, гърдите й се люлеят примамливо.

— Махни това нещо — хвана китката й, разклати я леко и четката падна на пода. Обгърна с ръце врата й, после отпусна глава на гърдите й. От гърлото й се отрони нисък доволен стон.

— Докосни ме — прошепна той. — Никой, Катлийн… Никой не е като теб — кълнеше се той. — Ти ме омагьоса, чарът ти ме направи много по-силен, отколкото някога съм бил — и в същото време треперя от слабост… Катлийн.

— Името й прозвуча и като стон, и като ридание… Притискаше я към себе си, люлееше я нежно на скута си във всевечния ритъм на любовта, почти без страст, но с нещо много по-дълбоко, много по-силно. У Катлийн се надигна ново чувство — на завършеност, на пълнота — и то надвишаваше удоволствието. Тя беше Ерик, а той — Катлийн…

Когато телата им се разлюляха, разтърсени от силата на екстаза, тя извика неговото име. А неговият дрезгав вик обяви тържествуващо:

— Ти си моя!

* * *

— Наистина ли имаш трапчинка под тях? — запита тя лениво. Пръстите й галеха мустаците му. Двамата лежаха на леглото с лице един към друг, преситени от любов. Само ръцете им продължаваха да докосват, да изследват, да опознават другия…

— Може би ще трябва да обръсна мустака си от тази страна, за да узнаеш истината със сигурност. — Той постави пръста й на устата си, целуна го нежно.

— Не смей! — възкликна тя.

Дълбок смях се претърколи в гърдите му.

— Защо не?

— Поради две причини, Ерик. Първо, мога да реша, че си отблъскващо грозен без мустаци.

— Благодаря. А каква е другата?

— Приятно ми е да ме докосват…

— О, да-а? — изправи се на лакът, веждата му се вдигна многозначително. — Къде? Тук? — Той докосна ъгъла на устата й с пръст.

— Ъъъмммм… — наведе се и я целуна там, където я беше докоснал.

* * *

Късно следобед дъждът най-сетне спря и те се разходиха по плажа, хванати за ръце.

— Казаха ми, че при хубав ден по време на отлив на няколкостотин метра от брега има насип — човек може да отиде спокойно до него. Но когато дойде приливът, водата го покрива изцяло и никой не може дори да предположи, че го има.

— Това е хубав остров — отвърна Катлийн. Сега всяко място би им изглеждало красиво.

Говориха целия ден. Ерик й разказа за решението си да напусне Сейнт Луис и да отиде в Европа. Разказа й и с попълни подробности за осиновяването на Джейми от Боб и Сали.

— Сега той е съвсем различен от детето, което ти познаваш. Толкова е открит и самоуверен — няма да можеш да повярваш, че е същият Джейми от Маунтин Вю. Никой не може да го накара да замълчи. Разбира се, майка ми го обожава. До раждането на малката Дженифър той беше единственото й внуче.

И двамата замълчаха, всеки за себе си коригира другия — Терън също й беше внук.

— Тя все още ли е в Сиатъл? — запита Катлийн, заличавайки неудобната пауза.

— Да.

— А Боб и Сали?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века