Читаем Копринената паяжина полностью

— Луд си да дойдеш тук в такава буря. Пилееш си напразно и времето, и парите, и героичните усилия. Не искам да те виждам. Моля, напусни стаята ми.

Ерик се изсмя гневно.

— Няма да стане.

Направи две заплашителни стъпки към нея. За да отложи това, което неминуемо щеше да последва, Катлийн попита бързо:

— Как ме откри? На никого не казах къде отивам.

— Това ти поведение се превръща в лош навик, госпожо Кирчоф — подигра се той. — Този път обаче не си успяла да прикриеш следите си достатъчно добре. Признавам, че когато пристигнах в Сан Хуан и не те открих в хотела, за кратко време изгубих следите ти, но не беше особено трудно да се върна обратно на летището и да подновя въпросите си за… няма значение какво съм питал. Важното е, че те открих. — Устните му се опънаха в твърда, горчива линия. Мокрите дрехи направиха вада в краката му, а когато пристъпи към нея, обувките му изджавкаха. — Защо избяга, без да оставиш никакво съобщение? — Очите му я пронизваха, притискаха я към прозореца.

Катлийн с мъка преглътна буцата страх, която отново заседна на гърлото й. Не, той няма да й причини болка. Знаеше това. Но… сигурна ли е?

— Аз… бях уморена. Исках да се откъсна за малко от всичко и всички. Възнамерявах да се върна за снимките. Нямам ли право на свободен ден, както всички други? — Съвзе се достатъчно, за да завърши обясненията си разгневено.

— Да, но ти си единствената, която предпочете да се изниже посред нощ като крадец, без да каже нито дума на никого. Единствено ти изостави всички и хвърли отговорника на екипа в ужас. Мислите ли, че това е поведение на възрастен човек, госпожо Кирчоф?

— Престани да ме наричаш така, като че ли името ми е някакъв епитет! — сряза го тя.

Усмивката му беше предизвикателно обидна.

— Срамувате ли се от името си, госпожо Кирчоф? Или се срамувате от начина, по който стигнахте до него? Бедният Сет така и не можа да се ориентира в теб, нали? Да пукна, ако мога да разбера защо такъв чудесен човек като него те е избавил от затруднения, когато в утробата ти е било моето дете.

— Затваряй си устата! — отдели се от прозореца и се приближи към малък шкаф с чекмеджета, като преднамерено му обърна гръб. — Мъж като теб не може да разбере почтен човек като Сет. Не всички мъже са така разглезени и такива големи егоисти като теб.

— Кое точно ти дава право да говориш така? Не ти ли се струва, че си превишаваш правата? — следваше я по стаята, обезсилваше опитите й да увеличи разстоянието между тях; зад него оставаше мокра пътека.

— Ако аз не знам какво се върти в главата ти, сигурна съм, че Тамара ще може да ме осветли по въпроса. Видях я миналата нощ да излиза без премеждия на брега — без да настъпи нито един морски таралеж! — гневно се върна на първоначалната си позиция до прозореца. Гръмотевиците и светкавиците бяха спрели, но потоци дъжд продължаваха да се изсипват по пясъка и океанските вълни пред погледа й. Вятърът навеждаше палмовите дървета почти до земята.

Ерик вдигна любопитно вежди.

— Шпионираше ни, така ли? — запита я развеселен.

Катлийн се обърна отново с лице към него, този път истински побесняла.

— Не! Но не можах да заспя и реших да се поразходя по кея. Не беше много трудно да ви забележи човек. И на двамата явно ви беше все едно дали някой ви вижда или не. Отидох си, преди сценарият да стане прекалено отблъскващ.

— В такъв случай не знаеш какво точно стана.

— Мога да предположа.

— Ревнуваш?

— Аз да р-ревнувам? — заекна тя. — Сигурно се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Ти избяга, защото не си могла да понесеш да ме гледаш заедно с Тамара.

— Не можах да понеса да гледам двама възрастни да се държат като… като непослушни деца! Човек трябва да е влюбен, за да се люби до водата — завърши тя съвсем нелогично и прехапа устни.

Искаше й се да върне думите си назад, но това беше невъзможно. Дишаше тежко, гневът и силата на бушуващите в нея чувства подкосяваха краката й. Сега Ерик знаеше, че тя си спомня — че лелее с обич този спомен — спомена за онази единствена и неповторима тяхна обща нощ край реката…

Известно време я гледаше втренчено изпод надвисналите си вежди, преди да промълви с одрезгавял глас:

— И ти си спомняш…

Сърцето й лудо биеше, опитваше се да отмести погледа си от него, но очите й отказваха да се подчинят на командите на объркания й мозък.

— Да — наведе глава. — По-добре щеше да бъде, ако не се беше случило…

— Сигурна ли си?

Вдигна рязко глава и изстреля гневно отговора си:

— Да!

— Ние нямаше да имаме и Терън.

— О! — разплака се и отново му обърна гръб. Потърси опора в перваза на прозореца, въпреки че нищо не можеше да бъде достатъчно силно, за да поеме ужасната тежест в сърцето й. Беше казал „ние“. Грешеше. Той нямаше права над Терън — тя имаше. Тя и Сет. Прошепна едва чуто:

— Докога ще се самоизмъчваме по този начин? Всеки път, когато сме заедно, правим всичко възможно да си причиним болка един на друг. Предавам се. Уморих се да се боря с теб, Ерик.

— Не съм дошъл тук да се боря с когото и да било — гласът му прозвуча съвсем близо до нея и я стресна.

Кръвта нахлу в главата й и тя стисна силно очи.

— Защо ме последва?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века