Читаем Копринената паяжина полностью

— Да-а. Започнах да… — спря, без да довърши изречението си. Искаше му се да я покани в стаята си да изгледат заедно готовите снимки. Потисна изкушението в последния момент. Не искаше да бъде в една стая с нея, да чувства присъствието й в тъмнината и да няма право да я има… Това го подсети за още нещо.

— Обажда ли се у вас?

— Телефонирах преди две вечери — всичко е наред. Смятам да се обадя отново сега. Терън… — спря внезапно.

— Да? Какво?

— Има нов зъб — съобщи му гордо Катлийн. — Тук. — Отвори уста, за да му посочи точното място.

— Наистина ли? — Ерик се засмя. — Това момче скоро ще започне да яде бифтеци.

— Но той вече яде — засмя се и Катлийн.

— Така ли?

— Смлян бифтек, разбира се.

— О, да. Знам толкова малко за бебетата… — каза това тихо, но думите му и тъгата зад тях увиснаха между нея и него.

Катлийн отклони погледа си от Ерик и прошепна:

— Да, така е.

Настъпи тишина, прекъсвана само от равномерното плющене на дъжда.

— Ако ми дадеш ключовете си, ще откарам колата ти до паркинга.

— Благодаря — Катлийн пусна ключовете на колата в протегнатата му ръка, без да я докосне.

— Почини си утре, в това време какво друго може да се прави?

— Прав си.

Той кимна, обърна се, отвори вратата и се впусна в проливния дъжд навън.

* * *

Катлийн най-сетне прибра дрехите и аксесоарите към тях в съответните кашони. Беше станало време за вечеря в ресторанта. Помисли си дали да не поръча да й донесат яденето в стаята, но реши, че това ще привлече много повече вниманието към нея, отколкото ако отиде на вечеря и се опита да прикрие лошото си настроение. Нямаше сили да издържа повече Ерик, да бъде толкова близо до нея физически и същевременно така далече. Това беше истинско мъчение, на което не искаше да се подлага.

Облече се, отиде в ресторанта и се присъедини към три от момичетата. Когато приключи с вечерята, извини се и се прибра в стаята си, където се опита да гледа някакъв телевизионен филм.

Опита се да се убеди, че депресията й се дължи на умора и си легна рано, но след като се мята неспокойно известно време в леглото, реши да се поразходи малко по кея. Може би това ще я умори и разсее достатъчно, за да може да заспи.

Облече спортно комплектче от хавлиен плат и тръгна боса към кея. Заобиколи басейна и се отправи по сенчестите алеи към крайната си цел. Кеят се простираше навътре в океана над кристалночиста вода. Дъждът беше спрял за момент, но над главата й все още се търкаляха тежки облаци, през които от време на време надзърташе бледата луна.

Видя Ерик в един от кратките лунни проблясъци — точно когато се обърна, за да се прибере в стаята си. Той лежеше на одеяло много близо до водата — тя се пенеше почти в краката му.

Нямаше начин да сбърка фигурата му. Можеше да я познае и в най-тъмната нощ. Беше по бански и подпрян на лакти, гледаше към водата. Разсмя се високо и Катлийн проследи погледа му, за да разбере какво го разсмиваше така, когато беше съвсем сам.

Но Ерик не беше сам. Тамара излизаше съвсем гола от водата, мократа й кожа блестеше на лунната светлина. Косата й изглеждаше като сребърен шал, надиплен върху раменете и гърба й.

— Не се ли страхуваш да не настъпиш морски таралеж? — извика й Ерик.

— Ако стъпя на някой, ти ще ми се притечеш на помощ.

Гласовете им се носеха спокойно над водата — очевидно беше, че изключваха друго присъствие тук.

— Да, да — ти си мислиш, че ще дойда — каза Ерик. — Твърде съм отпуснат и мързелив, за да го направя.

Звънливият смях на Тамара достигна до Катлийн като звук от счупено стъкло.

— Знам как да те накарам да се опънеш като струна.

— Хайде, опитай — предизвика я той.

Тамара вече стоеше над него — от нея върху тялото му се стичаше вода.

— Това е най-хубавата част от представлението — каза тя и се отпусна на одеялото до Ерик.

Катлийн не можеше да понесе повече гледката пред очите си. Затича с несигурни крака към стаята си.

— Трябва да уволня веднага тази кучка! — крещеше тя на стените. — В края на краищата аз съм госпожа Кирчоф и аз отговарям за всичко, нали? Не представям ли тук Сет? А Сет нае Ерик. Ще отида още сега при тях и ще я уволня. — Но когато се обърна и дори постави ръка на топката на вратата, решителността й се изпари. Не искаше да се върне на плажа — знаеше какво ще види. И няма да уволни Тамара. Няма да достави удоволствие на Ерик, като му покаже, че го ревнува.

Без да мисли за последствията, влезе в спалнята си и изтегли един от куфарите от полицата на гардероба. Започна безразборно да хвърля дрехи в него. Когато сложи всичко, от което можеше да има нужда, излезе от стаята и се отправи към фоайето на курортния комплекс. Навън отново започна да вали като из ведро.

— Искам да си тръгна оттук тази вечер. Какви полети има сега?

Сънливият нощен дежурен се почеса озадачено по главата.

— Не знам… Чакайте да проверя… Времето… — гласът му се проточи многозначително. — Сутринта ще можете да се качите на самолет за Сан Хуан. Излита в седем сутринта. Но в това време…

— Може ли някой да ме закара още сега до летището? Ще чакам там.

— Може, госпожо, но защо не…

— Къде е шофьорът на лимузината? — запита тя със заповеднически тон.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века