Копринената паяжина

Отдъхна си, когато внесе вътре и последния вързоп дрехи. Щеше да премести неправилно паркираната на тротоара кола по-късно. Затвори вратата на стаята си, но почти веднага някой почука. Сърцето й се преобърна, когато отвори и на прага застана Ерик с дрехи, от които се стичаше вода, и мокра, прилепнала към главата му коса.

— Успя ли да прибереш всичко? — попита той.

— Да — отговори му тя и се отмести, за да му даде път. — Заповядай.

Ерик влезе в стаята й и тя затвори вратата зад него.

— Ще пусна климатичната инсталация — иначе ще замръзнеш. — Катлийн посегна към термостата зад гърба му.

Ерик почувства лекото докосване на ръката й по гърба му и неволно трепна. Господи! Кога най-сетне ще преодолее желанието си да има тази жена? Не продължи ли това чистилище прекалено дълго? Или ще трае вечно? Проследи я с поглед, когато отиде до масата да светне лампата, за да прогони преждевременното смрачаване, предизвикано от проливния дъжд.

Когато се обърна с лице към него, само видът й беше достатъчен, за да реагира като при удар. Беше облечена в зелени къси панталонки и спортна блуза на зелени и бели райета без ръкави и с остро деколте. Не знаеше ли, че ризата й беше мокра и прилепваше към тялото й като втора кожа? Защо, по дяволите, е решила точно днес да не слага сутиен? Знае ли, че краката й са по-хубави от краката на която и да било от манекенките? Кожата й имаше мекотата на атлаза и цвета на узрели кайсии. Беше сритала сандалите си и стоеше пред него боса… Ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен коралово червен нюанс.

Очите му се върнаха на лицето й, целенасочено избягвайки гърдите й. Мокрите й мигли усилваха зеленото излъчване на очите й. Устните й бяха полуотворени — стори му се, че долавя лекото и бързо преминаване на въздуха през тях. Тази уста беше създадена за целувка като никоя друга; заболя го от желание да прекоси разстоянието между тях и да притисне жадните си устни към нея.

Защо тя? Защо от всички жени, които беше имал досега, тя беше тази, от която не можа да избяга, не можа да се освободи? След всичко, което стана между тях, защо не може да я намрази? Беше износила и родила детето му тайно от него. Само странен каприз на съдбата му разкри съществуването на сина му…

Онази последна, паметна вечер в жилището му… Беше преднамерено жесток в атаката си срещу нея. Искаше и тя да страда. Думите му бяха така подбрани, че да я обидят и като личност, и като жена. Беше му отговорила с удар под пояса — думите й го засегнаха и раниха дълбоко, както може да рани само директно изказана истина… Катлийн беше права. Не трябваше да предават Сет. Но все пак… Нима беше възможно някой от тях да се противопостави на привличането помежду им, което ги теглеше един към друг като магнит?

Тя беше създадена за любов, имаше нужда да бъде любена често и всеотдайно. Какъв ли е животът й със Сет, когото обожаваше? Не е ли тази причината за тъгата в очите й? Познаваше добре естествената й склонност към смях и шеги. Но онази щастлива млада жена, която срещна в Арканзас преди две години, изглежда, беше останала завинаги под сянката на дъбовете там… Тази Катлийн беше зряла — и някак примирена. В майчинството й ли бе причината за тази промяна? Или в дъното на душата й самотно ридаеше горчиво съжаление?

Но колкото и да се беше променил всеки от тях, едно съществено нещо се беше запазило. Той все още я желаеше толкова силно, колкото я беше желал и в онези романтични дни. Но трябваше да признае, че и копнежът му за нея се бе променил. Новата му сила го изпълваше с тревога. Желанието му се беше превърнало в нужда. Нейното одобрение му беше необходимо, за да запази вътрешното си равновесие. Положителната й оценка за работата му беше много по-ценна за него от парите, които печелеше. Желаеше тялото й, както един мъж можеше да желае жена, но искаше и нещо повече от това… Понякога — много често — се улавяше, че копнее да го докосва така, както докосваше Терън. И отказваше да повярва, че никога няма да познае разтърсващата всеотдайност на това докосване…

Тя му принадлежеше. Побесняваше при мисълта, че друг има нрава над нея. Беше негова, както беше негов и синът му. Никой…

— Ерик? — гласът й беше напрегнат.

Осъзна, че лицето му сигурно е отразило част от бурята в душата му и бързо го превърна в непроницаема маска. Никога няма да допусне Катлийн да разбере какво голямо значение има за него. Твърде често го беше правила на глупак.

— Дойдох да ти кажа, че направих справка с метеорологичната станция — изглежда, очакват ни поне двайсет и четири часа буря. Обявих утрешния ден за почивен. Няколко души вече ми дадоха идеите си, но… — Сви красноречиво рамене и се усмихна. — Аз съм шефът тук и аз решавам.

— Добре ли вървят нещата? Харесваш ли това, което правиш?

Очите му заискриха от вълнение както винаги, когато говореше за работата си.