Копринената паяжина

— Беше в бара преди…

— Благодаря ви. Аз съм от групата на господин Гуджонсън. Ако той поиска да влезе в стаите ми, преди да съм се върнала, можете да му дадете ключ.

Намери шофьора, който остави със съжаление и мърморене недопитото си питие — за да закара някого на летището, когато там няма никакъв самолет, както с право вметна той.

Прекара в пустата сграда цялата нощ. Сутринта изчака търпеливо обявения полет и беше благодарна, когато той закъсня с не повече от четиридесет и пет минути. Все още валеше проливен дъжд.

Полетът до Сан Хуан беше много неприятен и Катлийн тръпнеше от страх — струваше й се, че самолетът може всеки момент да падне в океана. Пуерто Рико не беше главната й цел — беше прекалено оживен град за сегашното й настроение. Търсеше уединение. Поиска информация в някаква будка на летището.

— Можете да опитате в Чъб Кей — частно островче със сравнително малка курортна площ — осведоми я жената в будката. — Островът е все още красив и уединен и отговаря на желанието ви.

— Как да стигна дотам? — запита Катлийн.

— Има само един полет дневно и той е след — направи справка с разписанието — двайсет минути.

Катлийн изтича до гишето за билети. Сърцето й се сви, когато видя самолета. Беше наполовина по-малък от този, с който беше дошла дотук. Всеки път, когато видеше самолет, пред очите й се появяваше и огромният самолет с Ерик в утробата му… виждаше го да се засилва по пистата — и пред нея заиграваха пламъците на онова ужасяващо сблъскване… Оттогава никога не се беше чувствала добре в самолет. Особено в дъждовни дни и нощи.

Какво ли щеше да се случи, ако със самолета на Ерик не се беше случила тази страхотна беда? Дали щеше да се върне същата вечер, както беше обещал? И вероятно докато вечерят, щяха да говорят за Боб и Сали — кой знае?

Когато се качи на самолета, в сърцето й лежеше тежката сянка на съжалението. За неин късмет полетът беше кратък и тя скоро си нае стая в курортния комплекс на острова. За да бъде сигурна, че никой и нищо няма да я безпокои, взе си бунгало, настрана от главната сграда.

Беше откарана с някакво подобие на карета до него. Багажът й бе внесен в уютна стая с изглед към океана. Напълно изтощена, тя се отпусна на леглото и потъна в дълбок сън.

Събуди се в настъпващата вечер от разтърсваща гръмотевица. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Тежко водно платно се спускаше пред очите й. Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Обърна гръб на прозореца и дъжда навън, влезе в малката баня и си взе ободряващ душ. Докато си четкаше косата, помисли лениво дали да не се обади вкъщи, но реши да отложи разговора до сутринта. Искаше тази вечер и тази нощ да бъдат изцяло нейни.

Отново се облече в спортното хавлиено костюмче. Приятният жълт цвят засилваше подновения й загар. Сви се в леглото, постави възглавницата зад гърба си и взе книжката с меки корици, която беше купила на летището в Сан Хуан.

Бурята се усили. Гръмотевиците като че ли се приближаваха все повече и повече, светкавици разкъсваха дъждовния здрач в тревожна последователност. Отиде до прозореца да дръпне завесите, за да се изолира колкото е възможно от бурята вън. Вдигна ръка към шнура, но тя замръзна във въздуха. Някой тичаше през проливния дъжд. Силен вятър го блъскаше в гърдите, караше го да залита, но беше безсилен да го спре.

Сърцето й скочи в гърлото, когато й стана ясно, че този неочакван призрак тича към нейното бунгало. Едва имаше време да се обърне ужасена към вратата, когато тя се отвори с трясък и Ерик се втурна през нея.

Дънките и ризата му бяха вир-вода, косата му прилепваше към главата му. Дишаше тежко, гърдите му се вдигаха и отпускаха като мях на ковач. От ушите, от носа, от веждите му се стичаше вода. Ръцете му бяха свити в юмруци и отпуснати до бедрата. Вторачи се яростно в Катлийн, която неволно се притисна към перваза на прозореца — в този момент тя се страхуваше повече от него, отколкото от развилнялата се навън буря.

Сега Ерик изглеждаше като истински син на Тор, заченат от бога на гръмотевиците по време на буря. Очите му бяха студени като северния вятър. Лицето му беше ужасяващо — тъмното лице на гнева, решено да си отмъсти на някоя бедна объркана душа, която си беше позволила дързостта да обиди боговете.

— Трябва да те пребия от бой — изръмжа той.

Вратата зловещо се тресна зад него.

Деветнадесета глава

Уплахата й се замени бързо с гняв, предизвикан от ревност и безсилие да промени нещата. Остави фалшивата закрила на прозореца и се изправи предизвикателно срещу него, напрегната докрай от потисната ярост.

— Напусни веднага стаята ми и ме остави на мира!

— О, не, госпожо Кирчоф. Не и след като рискувах живота си да дойда дотук. Няма да изляза, докато не приключа това, за което съм дошъл.

Лицето й пребледня и Катлийн забрави за решението си да се отнася към него само с презрение.

— Долетя дотук в тази буря? Как?

— Намерих пилот, по-алчен, отколкото страхлив, и го подкупих. Оставих го в тоалетната на летището. Не се чувства особено добре.