Читаем Копринената паяжина полностью

— Катлийн, ако желаеш да спра…

Тя постави пръсти върху устните му.

— Люби ме, Ерик, моля те. Сега. Веднага.

Той хвана ръката й, която милваше тила му, и нежно целуна дланта й. Отпусна се с цялата си дължина върху нея. Тялото й се притисна към неговото с мълчалива молба и той изпълни онази болезнена, дълбока празнота в нея…

— Сладка моя… — прошепна. — Винаги съм те обичал, Катлийн. О, господи, мислех, че паметта ми преувеличава, когато си спомнях отново и отново колко добре ни беше на двамата… Оказа се, че не е грешила… И все пак, любов моя, споменът бледнее пред това изживяване сега. — Обхвана с ръце лицето й, обсипа го с целувки.

Тя усети, че той почти се страхува, да не би да й причини болка. Погледна право в сините му очи и каза с треперещи устни:

— Аз съм само твоя, Ерик. Искам те целия.

— Катлийн… съкровище мое… — успя да отговори той и след миг всичко се превърна в светлина — телата им, душите им, предметите. Достигнали върховната наслада, двамата сякаш потънаха в безвремието.

* * *

— Божествено е — въздъхна блажено Катлийн, силните му ръце умело масажираха мускулите на раменете й.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Как си се научил да масажираш така добре?

— Практика.

— О, ти, негодник такъв! — извика тя и обърна главата си, за да го погледне.

Той игриво я плесна по дупето.

— Лежи кротко, иначе ще спра.

— Не, продължавай. Харесвам докосването на ръцете ти — правиш го така добре.

— Не ставай дръзка — иначе ще те накажа.

— Каак? — попита тя с подчертано равнодушно разтягане на гласната.

— О, мога да измисля куп дяволски начини. Ей сега ще ти демонстрирам един — отговори веднага той и смъкна ръцете си надолу. — Може да ми се наложи да стана лош и да правя например това. Научи ли дамата урока си? — запита я той, отпускайки тяло върху нея и плъзгайки ръце под гръдния й кош, за да погали гърдите й. Тя се повдигна леко, за да улесни ръката му.

— О, да-а — въздъхна тя щастливо. Дъхът му пареше кожата й — той беше отместил косата от врата й и сега целуваше ухото й.

Бедрата му се наместиха по-стабилно върху нейните.

— Ерик, моля те…

Целуна я звучно по бузата.

— Не. Чаках те достатъчно дълго време, Катлийн — постави ръка на рамото й и я обърна. Махна с леко движение косата от челото й и се усмихна. — Преди малко и двамата загубихме контрол над себе си и всичко свърши много бързо. Искам време — искам бавно да вкусвам тялото ти, искам да имам цялото време на света, за да ти се насладя…

Целуна я. Страстна целувка, която едновременно и даваше, и получаваше, която и предизвикваше, и отговаряше на предизвикателството, целувка на обещание и клетва…

— Миришеш винаги така прекрасно — прошепна Ерик с устни зад ухото й; после ги придвижи надолу по врата.

Повдигна се на ръце и погледна с благоговение гърдите й.

— Повдигни си ръцете зад главата. — Катлийн изпълни искането му и няколко мига той попива красотата на тялото й с очи.

Разпиляната й коса беше като кестеняв пухкав облак върху бялата възглавница, която обрамчваше съвършенството на лицето й и го подсилваше. Загорялата й кожа контрастираше с по-бледата плът там, където са били бикините й. Гладка и нежна, сега тя като че ли излъчваше топлина.

— Ти си съвършена — прошепна той. — Нито прекалено едра, нито прекалено дребна. Безкрайно женствена. — Наведе глава и целуна гърдата й. Премести устни на другата й гръд и прошепна: — Иска ми се все още да имаш мляко. Бих искал да го вкуся.

Ръцете й се смъкнаха надолу и обвиха врата му.

— Съжалявам, че не намираш в мен това, което искаш.

— Напротив — в теб намирам всичко.

Този път не бързаха. Имаха време. Цяла вечност. Защото това, което изживяваха сега, беше като раждане…

Когато най-накрая се подчиниха на вече вибриращите си тела, направиха го отново заедно и се сляха и с тяло, и с дух.

* * *

— Умирам от глад — обади се Катлийн от леглото. Беше се облегнала на дървената табла, с чаршаф, изтеглен до брадичката й. Ерик стоеше до прозореца, вгледан в търкалящите се над океана облаци. Бурята беше преминала и сега спокоен дъжд отбелязваше края й.

Ерик се обърна и й се усмихна момчешки.

— Нищо чудно. Изгорихме поне десет хиляди калории от снощи.

Катлийн се изчерви.

— Ако някой иска да отслабне, няма по-добър начин от този.

— Ти нямаш нужда от това. И бездруго си само кожа и кости.

— Кожа и кости! — отметна чаршафа и седна възмутена. — Не е вярно! — Погледна без смущение гърдите си.

— Съгласен съм, че някои твои части са по-закръглени.

Катлийн хвърли възглавницата срещу него, но той пъргаво я хвана, преди да направи някоя пакост.

— Изглежда, надяваш се, че ще проявя кавалерство и ще тръгна да търся храна.

— Това е най-малкото нещо, което може да направи един джентълмен. Не си ми платил дори вечерята.

— Ще си намокря отново дрехите — захленчи престорено той.

— Тогава отново ще ги съблечеш. И за да не се чувстваш неудобно, и аз ще съблека моите. Но, разбира се, в случай че…

— Тръгвам, тръгвам — забърза Ерик, докато нахлузваше полуизсушените си дънки и риза. — Ще се върна веднага. Не прави никакво движение. — Намигна й многозначително, преди да затвори вратата зад себе си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века