Копринената паяжина

— Те живеят в Тусла. Заради това успяха да дойдат до Форт Смит само няколко часа след катастрофата. Името на Боб беше вписано в личната ми карта като най-близък роднина, на когото да бъде съобщено в случай на нещастие. Тръгват веднага за Форт Смит след телефонното обаждане от болницата. Боб работи като техник в компания за преработка на нефт.

Говориха много и на различни теми, но и двамата внимаваха да не засегнат дори и най-слабо Сет и женитбата й.

— Никога не съм спал с Тамара — заяви внезапно той, когато седнаха на мокрия пясък.

— Какво? — Катлийн се направи, че не го е чула. Погледна към морето. — Никога не съм казвала, че си спал.

Той се засмя и обгърна с ръка раменете й.

— Но така си мислиш. Катлийн, имай ми малко по-голямо доверие. Нима наистина мислиш, че мога да легна с уличница като нея? — изглеждаше съвсем естествено смаян. — Всеки мъж оттук до Тимбукту сигурно е споделял леглото й. Онази нощ отидох сам на плажа. Тя ме последва.

— Но аз я видях да излиза гола от водата и да се отпуска върху теб. Тя…

— Веднага я отхвърлих. Само че ти не си видяла тази част от представлението — когато забеляза скептичния й поглед, добави: — Приемам, че тя ме беше нарочила от момента, в който ме видя, но аз никога не приех поканата й. Направих всичко необходимо, за да разбере, че това няма да стане и че е по-добре да се откаже. Но тя е от хората, които не умеят да губят.

— Всеки път, когато ти пускаше ръце, ми се искаше да я убия. — Зелените й очи заискриха свирепо.

Ти си малка тигрица, Катлийн Хейли — подразни я Ерик и никой от тях не забеляза, че я нарече с моминското й име.

* * *

— Току-що се обадих до информацията. Ще има самолет едва утре сутринта — Ерик изговори думите механично, не допусна отчаянието му да проличи. Седна на края на леглото и се втренчи с враждебен поглед в невинния телефон.

— Добре — Катлийн току-що излизаше от банята.

Ерик повдигна очи към нейните, хвана ръцете й и я притегли на леглото до себе си. Вгледа се в нея, като че ли искаше да запамети всяка дребна особеност на лицето й, вдъхваше с наслада и тъга неповторимия й аромат.

— Ще трябва да се върнем вкъщи, Катлийн — каза той тихо.

Тя докосна косата му, мустаците му и устните под тях.

— Знам. Но не днес. Утре.

Той се отпусна назад и я притегли в извивката на рамото си. Лицето му беше замислено. Прехвърляше бавно къдрици от косата й между пръстите си.

— Какво?

— Хм?

— За какво мислиш?

Той пое дълбоко дъх.

— Много си потиснат.

Тя се повдигна и се наведе над него. Никога не го беше виждала толкова вглъбен в себе си — с изключение може би само на онези няколко минути, когато й разказа за бежанския лагер в Етиопия.

— Какво има, Ерик?

— Винаги когато съм с теб, действам като разгонено животно. Възползвам се от това експлозивно привличане между нас и го демонстрирам, без да покажа достатъчно нежност.

— Ерик, това привличане е взаимно. Никога не си взел повече от мен, отколкото аз съм имала желание да ти дам.

— Мислиш ли? — смъкна краката си на пода и отиде до прозореца. Катлийн остана на средата на леглото, объркана от тази нова страна на мъжа, когото мислеше, че познава така добре.

— Ерик, какво има? Какво те безпокои? — попита тя тихо.

Той се облегна на перваза на прозореца и се вторачи в океана.

— Безпокоя се, като мисля, че ти може би не знаеш как се чувствам по отношение на теб. Безпокоя се, че ти напълно оправдано може да си мислиш, че ме привлича единствено твоето тяло. Никога не съм ти казвал за другите неща… — той направи безпомощен жест в напразен опит да намери подходящи думи. — Трудно ми е да изразявам чувствата си.

— Това не е вярно. Ти си толкова мил с Терън. Спомням си и отношението ти към децата в лагера. Ти беше…

— Да — прекъсна я той нетърпеливо. — Да, но с теб много често се държа грубо. Ти повече от всеки друг провокираш буйния ми нрав — признавам, че не съм нито особено издръжлив, нито особено търпелив. Не мога да разбера защо се държа така с теб, когато ти означаваш толкова много за мен, Катлийн. Някои от нещата, които съм ти казвал, които съм ти направил, са… няма достатъчно силна дума за тях. Защо непрекъснато те предизвиквам срещу себе си? Почти като че ли те наказвам за нещо.

Тя седеше тихо на леглото и несъзнателно увиваше завивките с треперещи пръсти. Преглътна мъчително и попита:

— Защо… защо мислиш, че не можеш да изразяваш чувствата си, Ерик?

Той се отдалечи от прозореца и се отправи към един от столовете. Отпусна се тежко на него и се вгледа в пода между широко разтворените си колене.