Читаем Копринената паяжина полностью

Ерик не отговори. Тя стоя дълго с гръб към него в очакване на отговор, но той не почете мълчаливата й молба да го чуе. Обърна се, вгледа се в лицето му, надвесено над нейното, и повтори въпроса си.

— Защо дойде след мен?

— Защото не можех да допусна отново да изчезнеш от живота ми. Едва останах жив първия път — той ми беше предостатъчен… Трябва да те имам в живота си, Катлийн.

— Аз съм омъжена.

— Да, по закон. Но онзи мъж не е истинският ти съпруг — ръцете на Ерик се отпуснаха леко, но твърдо на раменете й. — Любила ли си се някога с него?

В този момент трябваше да му удари плесница и да му заяви, че интимният й живот със Сет си е тяхна работа. Вместо това, Катлийн поклати отрицателно глава:

— Не.

— Той ли е бащата на сина ти? — ръцете му, топли и силни, легнаха ласкаво на бузите й и леко отблъснаха главата й назад.

— Не — прошепна тя, когато лицето му се наведе бавно над нейното и устните му докоснаха нейните.

Той попита дрезгаво:

— Кой е съпругът ти, Катлийн?

— Ти — прошепна тя, преди устните му да потърсят отново нейните и двамата да се слеят в страстна прегръдка. Повдигна я от пода и телата им се притиснаха силно едно в друго — разделяха ги само дрехите…

— Катлийн, целуни ме, целуни ме — молеше я той, като едва повдигна устни от нейните, за да си поеме дъх.

И Катлийн в самозабрава му предложи устните си. Когато той най-сетне я пусна на пода, обви ръце около нея и притисна лицето й към мократа си риза.

— Никога не си тръгвай, без да ми кажеш къде си. Едва не полудях, Катлийн. Господи, не прави това отново — притисна я още по-силно към себе си и покри косата й с целувки.

— Не. Няма да правя повече така — гласът й се промени и тя тихичко се засмя. — Ако ми обещаеш нещо.

— Дръпна се леко назад, за да я погледне.

— Какво?

— Че няма да ме мокриш така следващия път, когато се втурнеш след мен.

Той видя познатия предизвикателен, щастлив блясък в зелените й очи, който не беше виждал, откакто я целуна и й махна с ръка за довиждане онзи съдбовен ден на летището преди повече от две години. Усмивката му беше открита и безгрижна, както тогава — в нея нямаше и следа от студения цинизъм, който обикновено извиваше устната му нагоре в лукава усмивка.

— Обещавам.

Още веднъж обхвана с устни нейните и заигра с тях. Тя се опитваше да хване изплъзващите й се устни, но не успяваше. Когато Ерик отново повдигна глава, веднага забеляза шеговития блясък в очите му.

— Не съм си донесъл никакви други дрехи. Какво предлагаш да направя?

Катлийн си даде вид, че обмисля задълбочено въпроса му.

— По всичко личи, че за нас идва нощта на голямото целуване. И тъй като не желая да се разхождам в мокър хавлиен костюм, предполагам, че единственото разрешение на проблема е да съблечеш всичките си дрехи.

Ерик щракна с пръсти и лицето му светна.

— Как сам не се сетих за това?

Катлийн се засмя като малко момиче.

— Защо не ги свалиш от себе си, докато ти потърся кърпа?

Хвана ръката й в момента, в който се канеше да тръгне към банята.

— Само още една бърза целувка…

Тя изпълни желанието му и влезе в банята. Докато беше там, бързо напръска „Митсуко“ по раменете и гърдите си. Изглеждаше съвсем естествено да се съблече и тя. Излезе от банята с кърпа пред себе си. Ерик беше стигнал до бельото си — в следващия момент и то последва останалите му дрехи. Когато обърна голото си тяло към нея, тя затаи дъх. То беше великолепно със силата и мъжествеността си.

Бавно се приближи към нея с поглед в очите й. Когато застана само на един дъх от нея, Катлийн каза:

— Ти си моят датски принц.

Не, това беше Хамлет. Катлийн се усмихна:

— Той с нищо не те превъзхожда.

Вдигна кърпата към косата му и игриво я разроши — тя беше вече почти изсъхнала. После с обич погали през меката тъкан всяка черта на любимото лице. Дойде ред на раменете и ръцете му и когато се наложи да смъкне кърпата надолу, чу го да поема шумно дъх при вида на голото й тяло.

Притисна кърпата към гърдите му, затърка ръце над нея, за да го изсуши. Това бяха по-скоро ласки, отколкото движения по необходимост. Ръцете й слязоха надолу, погалиха стегнатия му стомах, стигнаха до корема му. Катлийн се усмихна тайно на разочарованието му, когато махна кърпата и я постави на раменете му. Но Ерик получи добра компенсация — сега можеше да я гледа без прикритието на кърпата…

Тя хвана по един ъгъл от кърпата и започна да я движи наляво и надясно по гърба му, за да го изсуши. С всяко движение я смъкваше все по-надолу, като същевременно се приближаваше към него. Когато достигна долната част на гърба му, Ерик задържа очаквателно дъх — и търпението му беше възнаградено.

Тя продължи да движи кърпата по бедрата му, като се отпусна срещу него.

Ерик прекрати играта, обгърна я здраво с ръце, притисна я силно към себе си. Устните му се спуснаха върху нейните.

Катлийн се залюля срещу него, тялото й вибрираше от жажда. Ръцете му галеха гърба й, събуждаха всеки нерв в гръбначния й стълб, бяха умели и знаещи.

Ерик не губеше време — вдигна я на ръце и я понесе към очакващото ги легло. Постави я върху възглавниците, отпусна се до нея и се опря на лакът, за да може да я гледа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века