Читаем Копринената паяжина полностью

— И сред цялата тази грозота открих нещо истински красиво. Не ми се иска да ти прозвучи твърде глупаво и поучително, но проумях, че ако човек се взре с достатъчно желание и усърдие в нещата около себе си, може да открие зрънце красота във всичко. В края на краищата може би си струва да се спаси светът дори и да е само заради едно дете.

Катлийн беше трогната от разказа му.

— Камерата ти сигурно открива нюанси, които са незабележими за другите.

— Ела — каза неочаквано той, хвана ръката й и я вдигна на крака.

— Къде? Децата…

— Не, не се безпокой. Ще отидем само до камерата. На много малко хора разрешавам това. Надявам се, че ще го оцениш.

Поведе я към скалата, на която беше оставил камерата си. С ръце на кръста, той я огледа през присвити очи, после прехвърли поглед на тежката камера.

— Чакай да видим. Как да разрешим този проблем? Ако сложа тази камера на рамото ти, ще потънеш в земята под тежестта й.

— Какво…

— Чакай! Намерих разрешение — щракна няколко ключа. — Окей, ела тук. — Постави ръка на талията й и я придърпа така, че да застане с лице към камерата и очите й да бъдат почти на нивото й.

Изправи се сега на пръсти и намести дясното си око срещу окуляра. Виждаш ли монитора?

Катлийн изпълни напътствията му. Трудно й беше да се концентрира след вълнуващото усещане на ръката му върху голия й корем. Но окото й откри малкия телевизионен монитор.

— Така ли изглежда? Все едно гледам черно-бяла телевизия. Мислех си, че е на принципа на обикновения фотоапарат — възкликна тя.

— Така е, ако снимаш филм, но с видеолента виждаш точно това, което ще се види на телевизионния екран, с изключение на цвета. Поради тази причина има нужда от настройка на белия цвят. Какво виждаш? Кажи ми накъде да я изместя.

— Ами… — заколеба се тя. Виждаше само неясните очертания на дървото на няколко метра пред тях. — Не е на фокус — призна тя накрая.

— Ще се опитам да я фокусирам — каза той близо до ухото й. — Дай ми знак.

Дънерът на дървото постепенно ставаше по-ясен — сега виждаше кората му с най-малки подробности.

— Готово! — възкликна тя развълнувано.

— Сега накъде искаш да я изместя — наляво или надясно? Нагоре или надолу?

— Малко нагоре, към клоните.

Той се приближи с половин стъпка към нея, за да настрои камерата, и топлият му твърд гръден кош докосна гърба й. Ръката му се отпусна на рамото й, докато настройваше лещите. Пулсът й се ускори.

— Сега надясно — обади се тя със затаен дъх. — Още. Спри! Там има нещо… паяк и… огромна паяжина. Простира се от клон до клон. Той работи по нея. О, Ерик, можеш ли да го приближиш, искам да кажа, да го направиш по-голям?

Той се засмя и дъхът му раздвижи леко косата й на тила.

— Разбира се. Но ще трябва отново да коригирам фокуса. Сега по-добре ли го виждаш?

— Да-а! Ето го! Фокусирай още малко. Съвършено! Той е съвършен!

— Искаш ли да запишеш „Един следобед от живота на паяк“?

— Сега не записваме ли?

— Не. Не съм натиснал бутона за запис.

— Ще имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

Когато започнаха да записват, Катлийн очакваше, че ще си прибере лявата ръка, но той я постави на скалата така, че сега тя беше притисната между студената й повърхност и топлите вибрации на тялото му. Трудно й беше да определи кое беше по-силно и непроницаемо…

— Какво прави? — прошепна той в ухото й. За миг й се стори, че мустаците му я докоснаха леко.

— О, той е чудесен. Истински красавец — почувства коленете му до бедрата си отзад и неволно намести крака към тези мускулести колони.

— Косата ти мирише на орлови нокти — прошепна Ерик. Този път нямаше грешка — устните му леко се движеха по ухото й. Бедрата му се изместиха и едва сега Катлийн установи, че само тънката тъкан на нейните бикини и банският му делят телата им.

— Ерик — прошепна тя дрезгаво. — Мисля… че вече… снимах паяка. По-добре е да спрем — не беше сигурна какво точно има предвид — да спрат снимките или да прекратят опасната близост на телата си, която бързо се превръщаше в прегръдка.

— Окей — въздъхна той със съжаление.

Изключи камерата и малкият монитор в окуляра посивя. Тя отново се почувства в безопасност, пое дълбоко дъх и едва тогава се обърна към него. Все още обаче не беше в състояние да го погледне в очите.

— Благодаря ти — каза. — Беше чудесно.

— Наистина ли? — тихият му, леко дрезгав глас настояваше за честен отговор.

Вдигна бързо очи и те бяха пронизани и задържани от неговите. За миг останаха така, с очи, впити един в друг, после погледът му се плъзна надолу и се спря на треперещите й устни. В следващия миг очите му отново се вдигнаха и разчетоха вътрешното й вълнение, което се излъчваше от тях.

— Кати, Кати!

Тихият гласец най-сетне стигна до съзнанието й, обгърнато в булото на желанието. Отстъпи назад и погледна разсеяно идващия Джейми.

— Кати? — повтори момчето несигурно. — Нещо не е в ред с краката ми, изтръпнали са.

Катлийн притисна с длани пламтящите си бузи и бързо погледна часовника си.

— О, боже! Пет и петнайсет е!

Ерик се разсмя, но тя не обърна внимание на смеха му, изтича до брега на реката, посегна за свирката си, която лежеше до дрехите й, и силно я наду.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века