Копринената паяжина

— Вземам витамини.

Той се разсмя и я поздрави с чашата си с уиски и сода, която току-що му бе сервирана. Отпиха и той каза:

— Искам поне да опитам този спритцер. Никой не трябва да мине през живота, без да е сторил това.

Пое от ръката й винената чаша със студеното питие, преднамерено я обърна така, че да постави устни върху петното от нейното червило. Наблюдаваше я над чашата, докато отпиваше от нея. Когато й я върна, прошепна тихо:

— Разкошно е.

Стомахът на Катлийн се преобърна, но тя не можеше да откъсне очи от неговите. Ерик естествено нямаше предвид питието, когато изрази възхищението си. Напомняше й, че беше вкусил устните й, че ги познаваше, разпознаваше и харесваше.

Можеше да прегърне сервитьора, които се появи с менюто точно в този момент.

— Какво ли да вечерям? — Катлийн си даде вид, че е заинтригувана от менюто. Всъщност имаше чувството, че няма да може да хапне нищо. Сърцето й като че ли се разшири и зае целия й гръден кош, притисна дробовете й, затрудни дишането й.

— Вече избрах — заяви Ерик, като затвори решително папката с менюто.

— Какво? — засмя се тя.

— Пържено пиле. Само тук, на юг, човек може да яде истински добре приготвено пържено пиле.

— Трябва да дойдеш някой път в Атланта. Струва ми се, че Атланта е световната столица на пържените пилета.

Той проследи с поглед движението на устните й, после очите му срещнаха нейните.

— Ще дойда.

Това беше обещание и отново сърцето й затанцува в гърдите.

— Ти какво ще си поръчаш? — запита той, когато сервитьорът се върна с химикалка и бележник.

— Пъстърва, печена на скара, с повече лимон.

Сервитьорът си записа поръчката й и ги остави сами.

Ерик отново се наведе през масата към нея.

— Искаш ли още един спритцер?

— Не, благодаря. Но ако желаеш, поръчай си второ питие.

— Не. Достатъчно съм пиян и без него — покри с ръка нейната, обгърна със силните си пръсти китката й и я вдигна към устните си, за да постави пламенна целувка върху пулса й. — „Митсуко“. Винаги ли миришеш така омайващо? — Устните му прошепнаха думите срещу гърба на ръката й, докато палецът му галеше чувствителната й длан в стопяващ сърцето ритъм. Въпросът беше риторичен и не се нуждаеше от отговор. — Разкажи ми за себе си, Катлийн.

— Какво искаш да знаеш? — запита тя, останала без дъх.

— Всичко. Много ли ти беше трудно, когато загуби родителите си?

Нямаше намерение да го прави, не беше дори и помисляла за такова нещо, но сега импулсивно протегна другата си ръка и леко я постави върху неговата, в която все още беше уютно сгушена нейната. Гледа втренчено известно време сплетените им ръце, преди най-сетне да заговори.

— И аз исках да умра. Бях толкова гневна. Как можа Господ да ми стори това? Винаги съм била послушна, добра ученичка, покорно изяждах всичко, което се слагаше пред мен — вършех всички онези неща, достойни за похвала от гледна точка на едно дете — въздъхна с тъга. — Онази нощ ме оставиха при приятелка, защото бях настинала и майка не ме взе на лодката. Дори не разбрах за нещастието до следващата сутрин, когато майката на приятелката ми чу за случилото се по радиото.

Затвори очи и преживя отново целия ужас на онзи ден.

— Сега съм почти на двайсет и шест години. Живяла съм с мама и татко само половината от живота си и все пак те са все още живи за мен — добави тя тихо. — Спомените ми за тях са много по-ярки от събитията след смъртта им.

— Когато те настаниха в сиропиталище?

— Да — усмихна се тъжно. — Спомням си колко бях вбесена на приятелите им, които иначе повтаряха колко са разтревожени за мен, но не ме оставиха да живея с тях. Всички бяха много мили. Разбирам това едва сега. Но тогава нещастието, което животът ми сервира, ме изпълваше с горчивина и гняв. В онези дни не изпитвах особено доброжелателни чувства към когото и да било.

— Мисля, че си имала право поне на малко горчивина. — Той отново вдигна ръката й към устните си, целуна я и попита: — Къде ходи на училище?

— В сиропиталището. То беше поддържано от църковната институция — как само мразя тази дума! До девети клас учих там. После бях изпратена в обществено училище. То ми помогна да се приспособя към живота извън сиропиталището.

— А колежа?

— Имах достатъчно добри бележки, за да бъда предложена за стипендия от спонсорите на сиропиталището, но работих в магазин за продажба на рокли близо до колежа, за да субсидирам стипендията.

Ерик се усмихна многозначително.

— Не можете да ме заблудите, госпожице Хейли. Работила си, за да не изглежда, че приемаш милостиня.

— Може би — съгласи се тя боязливо.

— Продължавай.

— Знаеш останалото, фактически всичко останало. След като завърших, работих като продавачка в магазини за продажба на дребно. Постепенно ми бяха поверявани все по-отговорни постове и преди две години кандидатствах за службата в магазините на Мейсън — Катлийн побърза да отклони темата на разговор заради работата, която беше напуснала така внезапно. — Разкажи ми нещо за твоето семейство. От името ти съдя, че имаш скандинавски произход.