Читаем Копринената паяжина полностью

Мислите й лудееха бясно в главата й, докато бързаше към своето. Какво ще облече? Тук нямаше нищо подходящо! Помисли с копнеж за гардероба си в Атланта — пълен с модни рокли, великолепни обувки и богат избор на аксесоари. Благодарение на работата й не й беше трудно да се снабдява изгодно с всичко това.

Сега се вторачи с отчаяние в тесния си гардероб и простена вътрешно. Памучната щампована рокля — шемизета или муселинената рокля с дълбоко деколте без ръкави? Прехапа устни в нерешителност. Щампата беше мека, простичка и приятна. Както и безопасна. Роклята без ръкави беше мека, семпла и секси. Не толкова безопасна. Продължи да се колебае и след душа.

Най-сетне смъкна деколтираната рокля без ръкави от закачалката. Муселинът легна на тялото й като лек облак. Корсажът беше скроен като камизола. През голите й рамене минаваха поръбени с дантела презрамки с ширина около 3 сантиметра. Двете части на предницата се замятаха една върху друга и се закрепваха от всяка страна с две редици перлени копчета, които завършваха на талията й. Така върху гърдите й лягаха два слоя прозрачна тъкан. Полата на роклята беше богато набрана, но тя си сложи къс комбинезон и кремави пликчета като слаба защита срещу прозрачността на плата. Морскозеленият цвят на роклята подчертаваше цвета на очите й и подсилваше медно кайсиевия нюанс на кожата й.

Плъзна босите си крака в единствения чифт сандали с високи токчета, които беше донесла тук. Не обичаше да носи чорапогащи в летните горещини, но беше обръснала краката си гладко и сега ги намаза с лосион, който омекоти кожата й и ги направи приятни при допир.

Вдигна косата си нагоре в кок на върха на главата си и я закрепи там с дълга златна шнола, украсена с черупка на наутилус. Постави в пробитите си уши малки златни обеци. Когато Ерик почука на вратата, вече си слагаше парфюм „Митсуко“.

Ръката й инстинктивно подскочи към основата на врата, където пръстите й почувстваха бързото туптене на сърцето й. Престани с това — заповяда си тя. Беше много по-нервна от времето на първата си среща с един млад мъж още докато живееше в сиропиталището.

Все пак успя да убеди непослушните си крака да пресекат стаята, фигурата на Ерик запълваше отвора на вратата на фона на сгъстяващия се навън сумрак.

— Здравей! — каза тя с престорена небрежност.

Той не направи опит да прикрие чувствата си. Устата му остана отворена под смешен ъгъл, докато смаяните му широко разтворени очи поглъщаха тялото й.

— Това същото момиче ли е, което само преди час беше с коса, вързана на две опашки отзад?

— Преди четирийсет и пет минути — коригира го тя шеговито.

Лицето му възстанови нормалния си израз и той я дари с ослепителната си усмивка, от която й се завиваше свят. Досега го беше виждала облечен само в дънки. Банският трудно би могъл да бъде приет за облекло. Видът му сега направо спря дъха й. Панталони с цвят на камилска вълна обгръщаха плътно — като собствена кожа — бедрата и ханша му. Двата крачола се пречупваха над лъснати до блясък леки обувки с прецизност, която може да се постигне само при шев по поръчка. Тъмносин блейзър покриваше силните му рамене. Той постави ръце на кръста си и отново я огледа одобрително.

— Вие, госпожице Хейли, сте наистина смайваща личност. Тук — Ерик посочи лагера зад себе си с глава — като нечия красива малка сестричка. Сега изглеждате като красивата… ъъ…

— Какво?

— Няма значение — простена той. — Това, което исках да кажа, можеше да ме вкара в беля. Хайде да тръгваме.

Изведе я през вратата и двамата тръгнаха към блейзъра, паркиран на няколко метра от бунгалото й.

— Надявам се, че познаваш местността. Дойдох тук, като следях с едно око пътя, а с другото — някаква остаряла карта.

Катлийн се разсмя, докато сядаше в колата.

— Познавам я, но за това ми бяха нужни години. Само хората, които живеят в този район, могат да твърдят, че познават добре пътищата наоколо.

— Вярвам им — съгласи се той. — Сега накъде?

Катлийн му даде необходимите упътвания и се отпусна на облегалката, която беше още топла от слънцето. Лек поток въздух от климатичната инсталация скоро промени въздуха.

— Не ми изглеждаш човек, който предпочита кола от този тип — каза тя замислено.

Ерик се разсмя развеселено и посегна към радиото.

— А каква кола би ми отивала според теб? — намери подходяща музика и протегна ръка, докато пръстите му докоснаха голото й рамо и я разтрепериха отвътре.

— Вероятно „Miata“. Или може би „Корвет“.

Разсмя се отново, този път по-силно. Смехът му беше толкова естествен, така лек, така типично мъжки. Той буквално извираше от гръдния му кош.

— Какво ще кажеш за „Додж“?

— Шегуваш се!

— Не. Тази кола е собственост на телевизионната станция. Фактически, когато съм в Щатите, карам фургон „Додж“. Нищо луксозно, никакви матраци, покрити с кожа, никакви рисунки отвън. Но е много подходящ за апаратурата ми — изключително практичен.

— Не мога да повярвам — призна си Катлийн. После, като вдигна коляно на седалката и се обърна леко към него, запита: — Живееш в Сейнт Луис, нали? — Харисънови поне й бяха казали така.

— Да. Чувала ли си някога израза „О и О“?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века