Читаем Копринената паяжина полностью

— Не — поклати тя глава.

— Естествено е, след като не работиш в телевизията. „О и О“ е съкращение за притежание и експлоатация. Отнася се за телевизионни станции, собственост на телевизионните мрежи. Според нравилата на FCC всяка телевизионна мрежа може да има пет VHF телевизионни станции. UBC притежава тази в Сейнт Луис. Всъщност това е само един адрес за мен. Обикновено ме изпращат навсякъде, където имат нужда.

— Интересно. Страхувам се, че не знам много за телевизионната индустрия.

— И аз толкова знам — усмихна се той. — Единственото, което мога да твърдя, че познавам, е камерата ми и начинът на работа с нея. Имам желание да снимам истински, не само да предлагам някой и друг кадър за илюстрация на новините. Разглеждам зависимостта ми от тях в момента като обикновено чиракуване. Един ден ми се иска да имам моя собствена продуцентска компания, която да представя на света оригинални търговски реклами, филми, свързани с някои клонове от промишлеността, и други подобни. За съжаление това изисква много голям начален капитал.

— Предполагам, че на ценен служител като теб се плаща добре.

— Така е, но не и прекалено добре. Момчетата на славата са онези пред камерата, а не хората зад нея — показалецът му потупа шеговито върха на нека й. — Сега е твой ред. Не знам нищо за „търговията на дрипи“.

Катлийн се разсмя от сърце и се впусна в кратко описание на работата си, но — за нейна изненада — той показа естествен интерес и й зададе интелигентни въпроси, които я накараха да се отпусне в оживен разказ за работата си.

— Посещавам обикновено няколко модни разпродажби на година — не само в Атланта, но и в Чикаго и Далас. Често ходя в Ню Йорк.

— Това звучи страхотно — той беше истински впечатлен.

— Е, не чак толкова много — засмя се тя. — Често ми се налага да омилостивявам шивачката, която трябва да поправи дрехата според изискванията на клиентката дори и тогава, когато всяка поправка изглежда невъзможна. А и винаги се появява някоя богаташка, която на всяка цена трябва да има рокля за официалния прием на клуба си. Тя ме поставя в зависимост от милостта на отговорничката на склада, която обикновено е със сърце от камък. Отговорничките по продажбите непрекъснато свършват стоките, които производителите твърдят, че нямат повече на разположение. — Катлийн направи пауза да си поеме дъх. — Стига ли ти всичко това дотук?

Ерик се разсмя.

— Но ти ще се върнеш през есента, нали?

Внезапното напомняне, че няма къде повече да се връща, я стресна и тя бързо погледна встрани.

— Да — отговори му неясно. Не й се искаше да обяснява защо беше напуснала магазина на Мейсън.

Ерик усети смущението й, отклони очи от пътя и се вгледа в нея с присвити очи.

Катлийн нарочно смени темата на разговора, като каза:

— Намали малко тук. На кръстопътя ще трябва да завиеш наляво.

* * *

Сградата на Кресънт Хотел господстваше над Юрека Спрингс. Изглеждаше много европейски със сивите си тухлени стени, синкав покрив и червени комини и характеризираше чудесно периода, през който беше построена. Всеки етаж имаше просторни веранди, които опасваха цялото здание — там гостите на хотела можеха да почиват в шезлонги и да се наслаждават на планините. Ъглите на сградата бяха квадратни и завършваха с пирамидално оформени кулички.

Ерик паркира колата си и помогна на Катлийн да излезе, като постави ръка под лакътя й. Беше истински впечатлен от стария хотел, но Катлийн беше смутена от прекомерните похвали на Една пред човек, обиколил света. Искрено или не, коментарите му бяха възторжени.

Фоайето беше с високи колони, които свързваха пода от твърдо дърво, покрит с разхвърлени тук-там персийски килими, с високия, украсен с различни фигури таван над тях. Сред обширното помещение имаше открита камина от бял мрамор — гостите на хотела можеха да се топлят на огъня й и от четирите й страни. И през тази гореща лятна вечер тя беше заредена с пънове, но разбира се, не бе запалена. Гостите седяха на викториански мебели сред комфорта, осигуряван от климатичната инсталация.

Ресторантът изглеждаше като стая от „Вечната Моли Браун“. Стените бяха покрити с червена и златиста полирана хартия. Дървеният под блестеше с мекия блясък на старо дърво и това говореше достатъчно красноречиво за добро поддържане. Покривките на масите също бяха червени — чудесен фон за порцелана, кристала и среброто. В единия ъгъл се намираше огромно пиано, на което тихо свиреше мъж, облечен в смокинг.

Една беше направила резервация. Бяха отведени до запазената за тях маса от келнера, който държа стола на Катлийн със старомодна елегантност. Прие поръчката им и дискретно се оттегли.

— Какво, по дяволите, е спритцер? — запита Ерик с любопитство.

— Бяло вино, сода с лед и малко лимон.

— Какво не е в ред при старите добри напитки като скоч и вода? — наведе се напред с лакти върху масата и подпря брада на юмруците си, като я дразнеше с весели искрици в очите.

— Не харесвам напитки с вкус на алкохол. Обичам напитки с вкус на пунш или тръпчиви, или приготвени със сладолед.

Ерик направи гримаса.

— Какво правиш, когато имаш нужда от добър стимулатор?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века