Копринената паяжина

— О, да. Не знам каква е твоята игра, но сега ще играем по моите правила. — Хвана ръката й и я придърпа.

— Престани, Ерик. Никога няма да ти простя, ако не престанеш — предупреди го тя студено.

Той се изсмя подигравателно.

— Мислиш ли, че ми пука? Хайде, Катлийн. Докосни ме. Опипай ме. Искам да знаеш каква е цената на предизвикателното ти поведение.

Тя покри лице с ръка в опит да спре гневните, унизителни сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Хиляди дяволи! — изруга той. — Не знам защо изобщо ти обръщам внимание.

Тишината на стаята беше изпълнена с тежкото му дишане. Обърна се на пети, грабна ризата и блейзера си и се отправи към вратата. Катлийн чу проскърцването й, когато я отвори. Спря се за миг, преди да изчезне в тъмнината отвън.

— Знаеш ли, онези момчета в бара бяха прави. Ти си разгонена женска. И беше узряла и напълно готова за леглото.

* * *

На следващата сутрин Катлийн отиде с тежки като олово крака до трапезарията. Страхуваше се да срещне Ерик лице в лице — не беше сигурна какво ще направи, когато го види. Ще се почувства ли принудена от гнева си да му удари плесница за обидните думи, които й беше подхвърлил на раздяла? Или ще се разплаче при мисълта, че той я смята за способна да се държи преднамерено подло с него. Потръпваше всеки път, когато си спомняше отвращението в гласа му. От друга страна, защо той очакваше от нея да прави любов с него на всяка цена? Не беше ли нейно правото на избор? След прекараната безсънна нощ на безкрайни мъчителни въпроси тя все още не беше открила правилния отговор.

Той не беше в трапезарията, когато влезе. Съумя да се държи нормално, отговаряше на поздравите на децата, когато се присъедини към другите възпитатели на тяхната маса, разменяйки с тях задължителните любезности, въпреки че беше невъзможно да прикрие подутите си от плач зачервени очи. Когато Ерик влезе, сърцето й скочи в гърлото, но той се забави достатъчно дълго, за да си вземе термоса с кафе от кухнята, после излезе, без да погледне встрани, затръшвайки вратата зад себе си.

Другите възпитатели се вторачиха в Катлийн и тя усети увисналото във въздуха мълчание. Продължи безгрижно на вид да си пие кафето, като се опитваше да се държи така, като че ли изобщо не бе видяла Ерик.

Когато излизаше от трапезарията, Една я спря на верандата и без заобикалки я запита:

— Нещата не протекоха много добре снощи, нали?

Катлийн бе изкушена да отговори, че всичко е наред, но знаеше колко безполезно е да я лъже. Познаваше възрастната жена от твърде дълго време, беше израсла под майчинските й грижи. А тя пък, от своя страна, познаваше Катлийн може би по-добре, отколкото много майки познаваха собствените си деца.

Катлийн въздъхна тежко. Облекчение беше да отпусне в отчаяние рамене, които — заради другите от персонала — беше държала така гордо опънати назад.

— Не.

— Съжалявам. Опитвах се глупаво да играя на сватовница. Би Джи ме предупреди да оставя нещата на естествения им ход и да не се намесвам, но вие, двамата изглеждахте така подходящи един за друг… такава красива двойка. Той — толкова мъжествен, а ти — толкова… — Една замълча, стресната от нехарактерния за Катлийн горчив смях.

— Проблемът не е в липсата на привличане между нас — призна тя.

Върху ласкавото лице на Една просветна разбиране.

— Аха-а. Значи ли това, че истината е противоположна на моето предположение?

Катлийн погледна виновно настрана.

— Да… — измънка тя. — Той е толкова обигран, а аз съм…

— Мисля, че нещата ми се изясниха — каза тъжно Една. — Хайде, нека да се поразходим. Помолих Майк да вземе групата ти и да ги включи във футболната игра.

Откъде беше разбрала, че й липсват нужните сили да се справя със задълженията си тази сутрин? Катлийн с обич постави ръка около кръста на Една. Отправиха се към един от по-големите притоци на реката; той течеше зад бунгалото на Харисънови. Като по взаимно съгласие двете жени седнаха на покритата с детелини земя. Беше сенчесто и тихо. Лагерниците се бяха разпръснали наоколо. Отнякъде се чуваше бръмченето на косачката на Би Джи. Птици прелитаха с весело чуруликане между прошарените със слънчеви петна клони на дърветата. Катеричка и сойка шумно спореха за територия. Потокът пред нозете им помолеше над пръснатите по дъното му камъчета, отдалечен от всяка скръб, нерешителност или болка.

— Влюбена ли си в него, Катлийн? — запита тихо Една. Катлийн поклати глава.

— Не знам. Честно казано, не съм. Познавам го само от няколко дни.

Една се засмя.

— Скъпа моя, времето има много малко общо с любовта. Някои хора се познават през целия си живот, без да престанат да се обичат. Други се срещат и се влюбват за часове. Любовта няма разписание. И никога не издиря. Ти знаеш, че тя се случва на най-добрите от нас, хората. Страх ли те е да обичаш, Катлийн? Нямам предвид физическата близост — подчерта тя. — Искам да кажа, страхуваш ли се, че ще загубиш Ерик, както загуби родителите си?