Копринената паяжина

Самодоволният израз на момичето я отвращаваше, но веселото потръпване на мустаците на Ерик я вбеси още повече.

— Прекрасно! — реагира тя с фалшив ентусиазъм. — Той е известен с нуждата си от охлаждане.

— Екскурзията с автобус все още ли е предвидена за утре? — попита Ерик, като едва сдържа смеха си, породен от злостната забележка на Катлийн, останала неясна за другото момиче.

— Аз все още ще участвам в нея — заяви Катлийн.

— В такъв случай и аз ще дойда — каза той.

— Както искаш — обърна им гръб, остави таблата си на шубера и излезе от трапезарията.

Той беше наистина невъзможен! Как смее да й говори! Само дето не й се присмя открито! Искаше й се да го изрита силно в глезена, да го постави на мястото му, а той дори не прояви нужната галантност да й разреши това обикновено задоволство. Беше я принудил да бъде учтива с него.

Как можеше изобщо да си помисли, че се влюбва? Определено не изпитваше подобно чувство. Истината беше, че дори не го харесваше. Ще го прогони от съзнанието си и ще мисли за нещо друго.

Защо тогава, когато се върна в бунгалото си, се опита да не признае някои неща? Защо, когато тялото й затърси нещо, не искаше да проумее какво всъщност търси? Защо, когато се отпусна на леглото, си спомни живо и ясно нежните му ръце и пламтящите устни, които бяха и измъчили, и дали наслада на тялото й?

Мустаците му съвсем не бодяха. Бяха приятно меки.

Простена слабо и се обърна на гръб. Не искаше тялото й да пулсира от горещия спомен за миналата нощ, но беше безсилна да го овладее. Ръцете й несъзнателно затърсиха онези места от тялото й, които бяха познали докосването му, и напразно се опита да заличи от тях спомените за ръцете му.

Обърна се по корем и зарови лице във възглавницата, неспособна да прогони образа му. Минаха часове, преди най-сетне да напусне реалния свят и да пристъпи в по-милостивия свят на сънищата.

Но Ерик я чакаше и там…

Шеста глава

Сутринта беше красива и свежа. На Катлийн й се искаше някакъв каприз на природата да предотврати днешното пътуване до Бъфало Ривър. Очевидно желанието й нямаше да бъде изпълнено, така че не й оставаше нищо друго, освен да се облече подходящо за екскурзията и да вземе малката брезентова раница.

Беше длъжна да се подготви за евентуални нежелани, но възможни проблеми с децата и натика в нея бинтове, антисептичен лосион, средство против комари, крем против слънчево изгаряне, цинков окис срещу слънчеви изгаряния, марли, таблетки против стомашни киселини, аспирин, резервни кърпи, чорапи и чифт дрехи за себе си. Сигурно ще забрави нещо много необходимо, но сега не се сещаше за нищо повече; затвори ципа на раницата, преметна я през рамо, излезе от бунгалото си и тръгна към трапезарията.

Закуската мина без произшествия. Катлийн се концентрира в храната пред себе си, като си заповяда да не обръща внимание на Ерик, който влезе и веднага стана част от шумния, активен пчелен кошер. Децата, които щяха да участват в екскурзията, бяха твърде превъзбудени, за да закусят нормално. Когато звънецът удари, всички се втурнаха към автобуса и настъпи луда борба за местата до прозорците.

— Пожелавам ви да прекарате добре, но внимавайте — Една махна с ръка на децата.

— Ще се върнем навреме за вечеря, за която, сигурна съм, ще бъдат напълно готови — каза Катлийн със смях.

— В такъв случай ще ви чакам — с крайчеца на очите си Една забеляза, че и Ерик се качва на автобуса. Погледна Катлийн, като че ли искаше да каже нещо, но после размисли, потупа я само по ръката и й пожела приятен ден.

Катлийн заговори любезно с шофьора, който беше карал и стария, раздрънкан училищен автобус от нейното юношество. Апаратурата на Ерик беше внимателно поставена и осигурена на едно от празните задни места, но той беше задържал камерата при себе си. Седна на другата редица седалки — от Катлийн го делеше само тясната пътечка.

Най-сетне всички се настаниха, шофьорът запали мотора и потеглиха. Не можеше и да се помисли за разговор сред неописуемия шум — децата пееха високо, спориха, предизвикваха се, надсмиваха се едно на друго, и всичко това под акомпанимента на равномерното боботене на автобуса.

Катлийн беше седнала точно зад шофьора и живописната панорама пред очите й отпускаше опънатите й нерви с всеки изминат километър. Когато по някое време се осмели да погледне Ерик, видя, че той я наблюдава най-безсрамно. Усмихна й се някак боязливо отначало, но после, когато тя не му обърна гръб и не го изгледа гневно с каменно изражение на лицето, усмивката му се разшири и Катлийн не можа да потисне импулсивното си желание да му отговори.

В продължение на няколко километра минаваха през сънливи планински градчета, разположени от двете страни на двупосочната магистрала. Изглеждаха едни и същи тези градчета, всяко от тях имаше бензиностанция, комбинирана с бакалница. Някои имаха дори и пощи. Много често пощата беше само пригоден за целта фургон, но над него неизменно се вееше американското знаме.