Читаем Копринената паяжина полностью

И къщите, обикновено разположени близо до магистралата, изглеждаха еднакви. По просторите висеше пране. На верандите отпред имаше шезлонги за отмора привечер. Но всяка къща, без значение колко незначителна на вид, беше благословена с грандиозната красота на планинската панорама. Наоколо имаше градини, натежали от плодовете на лятото, всяка една — с плашило. Катлийн знаеше, че тези малки късчета земя не се поддържат само за удоволствие — те осигуряваха с храна някои семейства в продължение на месеци.

В едно от тези градчета Катлийн направи кратка почивка, за да даде възможност на децата да ползват тоалетната на бензиностанцията и да изпият по една изстудена напитка.

Винаги чувствителна към неговото присъствие, Катлийн неочаквано осъзна, че Ерик не е сред групата деца около нея. Огледа се и забеляза, че изкачва прашна пътечка към самотна къща, кацнала на обрасъл с дървета хълм.

Последва го инстинктивно от другата страна на пътя и видя какво беше привлякло вниманието му. На изкривената нестабилна веранда на къщата седеше старец и свиреше на нещо като цигулка. Седеше на метална пейка, отмъкната по всяка вероятност от някоя автобусна спирка; избелял „Рейнбо Бред“ знак едва се различаваше сред ръждата и люспещата се боя.

Кожата на стария човек беше кафява, суха и пресечена с дълбоки бръчки. Рядка бяла коса стърчеше от главата му в комичен безпорядък. Беше с дънков работен комбинезон, който се държеше само на една презрамка. Нямаше риза и отпуснатите меса на гръдния му кош трептяха, докато свиреше на инструмента си.

Вероятността инструментът, подпъхнат под двойната му брадичка, да бъде определен като цигулка, беше доста далечна, но Катлийн беше сигурна, че никой не се бе отнасял с толкова обич дори и към Страдивариус. С мазолести пръсти, пожълтели от никотина, старецът съумяваше да извлече от инструмента си мелодия с весел ритъм; сигурно само той знаеше тона му и можеше да свири на него.

Посрещна Ерик с беззъба доброжелателна усмивка и тропна с мазолестия си гол крак по небоядисаните стъпала на верандата.

Когато камерата на Ерик започна да бръмчи, Катлийн застина в благоговение. Старецът ни най-малко не се впечатли от насочения срещу му уред, който явно не принадлежеше към неговия век. Ерик се придвижи по-близо, докато накрая се сви на стъпалата на верандата, близо до краката на стареца, с камера, насочена към набръчканото му лице.

Отвори се врата и се появи жена на същата възраст. Пристъпи напред, като бършеше ръцете си в дрипава кърпа. Усмихна се и когато забеляза, че камерата на Ерик се насочва към нея, стеснително прибра няколко раздърпани кичура бяла коса, измъкнали се от стегнатия на тила й кок. Избелялата басмена рокля висеше на слабата й фигура като на закачалка; краката й, също като на съпруга й, бяха боси и почти толкова мазолести и загрубели. Метна кърпата на рамо и започна да пляска с ръце под такта на музиката.

Когато старецът престана да свири, тя се наведе над него и звучно го целуна по бузата.

— Тази е моята любима песен — каза тя с дрезгав глас. Ерик се изправи и пое ръката на жената в своята, вдигна я към устните си и леко я целуна. Тя се засмя и запремига с редките си обезцветени мигли като кокетка на бал.

— Благодаря и на двама ви — каза Ерик, преди да се обърне и да скочи от стъпалата на верандата. В сянката под нея лежаха три мързеливи кучета, които едва погледнаха със сънливи очи натрапника.

Ерик вдигна глава и забеляза Катлийн, изправена между него и издълбания от коловози прашен път. Когато се изравни с нея, усмихна й се и докосна леко лицето й със свободната си ръка, преди да кимне с глава към автобуса, който нетърпеливо ги зовеше с клаксона си.

— Защо направи това? — запита тя, когато подновиха пътуването. — Защо поиска да ги запечаташ на лента?

Децата пееха тихо някаква песен и можеше да се разговаря по-леко.

— Защото бяха красиви — отговори той просто. — Не мислиш ли и ти така?

Да, сега ги виждаше с неговите очи. Но сама не би ги възприела така. Сигурно нямаше дори да ги забележи, ако Ерик не я беше насочил към тях.

— Да — каза тя тихо. — Те наистина бяха красиви.

Погледът му спря на устните й и през сините му очи пробяга израз на отчаяние и копнеж.

— И ти също — прошепна той така, че да го чуе само тя. Когато очите му отново срещнаха нейните, Катлийн почувства, че се стопява под синия им огън. — Съжалявам за онази нощ — продължи той тихо. — Твое право бе да кажеш „не“.

Снощи двамата с Би Джи бяха изпили по кутия бира и си бяха поговорили дълго. От разговора им Ерик научи доста неща. Беше разбрал отказа й и това уталожи гнева му.

Катлийн много искаше да чуе извинението му, да го види да пълзи в краката й и да си посипва главата с пепел, докато я умолява да му прости. Но когато чу сега искреното съжаление в гласа му, призна, че и тя има вина.

— Не постъпих честно с теб, не играх по правилата — прошепна на свой ред тя.

— Когато те срещнах, Катлийн Хейли, оставих книгата с правилата настрана. Отсега нататък ние сами ще си създадем наши собствени правила, към които ще се придържаме. Това достатъчно честно ли е?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века