Копринената паяжина

И точно тогава Патси извика развълнувано:

— Ето ги!

Катлийн се обърна мигновено и видя Ерик и Джейми да слизат от стръмна скала на другия бряг на реката.

— Благодаря ти, Боже! — шепнеше тя, докато двамата газеха през реката към тях.

Когато се изправиха пред нея, не знаеше дали да притисне детето до себе си, или да му се скара строго. Не направи нито едното, нито другото. Ерик отново пое нещата в ръцете си.

— Хей, Катлийн, погледни какво е намерил нашият малък скаут! — каза той бодро, но с предупреждение в очите.

— Да-а, виж, Кати — изпя с тънкото си гласче Джейми. В ръка държеше камъче, наподобяващо острие на индианска стрела — Ерик казва, че може да е на чероките или някои други индиански племена. Какво мислиш — истинска ли е? Ерик е сигурен, че е истинска. А ти какво мислиш, Кати?

Сериозните кафяви очи погледнаха невинно нагоре към нея и Катлийн беше обзета от силно желание да протегне ръце към слабичкото дребно телце и да го притисне към себе си.

Но знаеше, че това само щеше да стресне и смути детето. Въздържа се и отговори колкото можа спокойно:

— Сигурна съм, че е истинско острие на стрела, но не знам на кое племе е принадлежала. Когато се върнем в лагера, ще прегледаш някоя от книгите на Би Джи — може да откриеш нещо.

— Окей — засмя се Джейми и изтича при другите.

Сега, когато неочакваното изпитание приключи, Катлийн почувства, че коленете й омекват и сигурно щеше да се отпусне върху горещия каменист бряг, ако Ерик не й беше предложил ръцете си и здравото си силно тяло.

Леко смутени, Майк и Патси побързаха да се отдалечат към децата, които продължаваха да лудеят в реката. Всички бяха някак помръкнали от преживяната тревога през последния час.

— Къде го намери? — запита Катлийн с треперещ глас.

— Ела тук — хвана я за ръка и я притегли зад паркирания автобус. Веднага щом се скриха от очите на другите, Ерик я прегърна нежно и леко я притисна към себе си — като че ли тя беше тази, която се беше загубила и най-сетне отново бе намерила своя дом.

Космите на гръдния му кош погъделичкаха носа й, когато той притисна главата й към него; докато говореше, ръката му успокоително галеше гърба й.

— Джейми не си е помислил и за момент, че се е загубил и че се тревожим за него. Затова ти дадох знак да не се нахвърляш срещу му. Каза ми, че трябвало да отиде до тоалетна — разсмя се. — До „двете нули“, така ми каза. Решил да се скрие в гората отсреща. Свършва си работата, но забравя да се върне на брега — така се увлича от нещата наоколо… Намерих го, погълнат в изследване на това парче скала — убедих го, че сигурно е острие индианска стрела. Детето живее в свой собствен свят и не е разбрало колко дълго време го е нямало и колко много се бяхме разтревожили за него.

— Ерик, ако му се беше случило нещо… на него или на някое друго дете… аз… — потрепери от ужас, нямаше сили да довърши мисълта си.

— Знам, знам. Но сега всичко отмина и никой не е пострадал. По-късно ще кажа на Джейми никога повече да не се отделя от другите и да не остава сам.

— Благодаря ти — прошепна тя в мекия килим на космите под устните й.

— Няма ли да получа някаква награда? — запита той нежно, постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

Беше така близо до нея и толкова силен. Имаше нужда от него. И тя само кимна в отговор на въпроса, преди главата му да се отпусне леко надолу и устните му да докоснат нежно нейните. Това беше целувка, пълна с обич, ласка и копнеж, като налят със сок плод. Когато отдръпна устни, Катлийн остана притисната до него още няколко вълшебни мига.

Върнаха се при реката — вървяха един до друг и Ерик не махна ръка от раменете й.

През остатъка от времето им на бързея Катлийн се опита безуспешно да се държи нормално, но до края беше нервна и напрегната. Стрелките на ръчния й часовник се движеха безкрайно бавно, но все пак дойде моментът да надуе свирка и да събере всички за обратния път към лагера.

В автобуса седна до Ерик, без да се преструва, че не иска това. Отпусна се на неудобната седалка до него веднага щом всички се качиха и приключи с преброяването. Когато той й предложи ръката си, подаде с готовност своята и до лагера пътуваха с вплетени една в друга длани.

Пристигнаха в Маунтин Вю малко след определения час за храна. На децата им беше разрешено да вечерят, преди да си вземат душ, и да си починат, както беше според правилата на лагера. Наскачаха от автобуса, горящи от желание да споделят чудесата на деня си с другите малчугани. Изморените им придружители не бяха така екзалтирани и изглеждаха доста раздърпани и унили, когато влязоха в трапезарията.

Катлийн разказа накратко за изчезването на Джейми на Една и Би Джи — и двамата настояха да разберат причината за мрачното й изражение и пребледняло лице. Съгласиха се, че е постъпила правилно, като не му се е скарала, но решиха Би Джи да поговори с него и да го предупреди за опасностите, които крие всяко отделяне от другите.