Читаем Копринената паяжина полностью

Бързото силно течение заплашваше да наруши всеки миг равновесието й, докато пристъпваше боязливо към средата на реката, за да се присъедини към Ерик. Когато стигна до него, се опря с ръка на рамото му и се отпусна леко във водата. В първия миг тя я вледени и почти спря дъха й.

— Как издържаш на този студ? — запита го Катлийн, когато все пак седна на дъното и протегна крака пред себе си.

— Ще свикнеш — отговори й той. — Прекрасно е, нали? След няколко мига трябваше да се съгласи с него.

Забързаната надолу река, равномерното приспивно бълбукане й действаше успокоително, отмиваше напрежението й. Опря се на лакти, повдигна горната част на тялото си, като го наклони назад, отдели се леко от дъното на реката и краката й заплуваха по течението. Беше наистина прекрасно, но тази поза я затрудняваше. Бързата вода се вмъкваше в чашките на сутиена на бикините й, дърпаше ги надолу.

— Има опасност да загубя бикините си — тя се засмя нервно.

— Мога да отстраня този проблем — каза Ерик.

Седма глава

Преди да осъзнае какво става, сутиенът на банския й се изплъзна от тялото й и се понесе надолу по бързея.

— Ерик! — изпищя тя и покри гърдите си с кръстосани ръце. — Какво направи?

— Спестих ти безпокойство за евентуална загуба на горната част на банския ти. Сега, след като вече наистина липсва, няма и за какво да се тревожиш. — Той сви рамене като щастливо, буйно момче. Усмивката му беше заслепяваща, както винаги, и — опасна…

— Ти го разкопча нарочно!

— Виноват — призна си той с лекота. — А сега се отпусни и се наслаждавай на водата. — Отпусна назад глава и вдигна лице към небето като своите прадеди — езичници, които са боготворили небесата. Очите му бяха затворени.

Притеснението на Катлийн не бе бързото течение, а припряното биене на сърцето й. Беше тук, сред дивата природа, посред нощ, сама с този силен, арогантен мъж и на всичкото отгоре седеше, може да се каже, напълно гола на няколко сантиметра от него!

Въпреки нарастващата тревога, честолюбието й беше засегнато от демонстрираното пълно безразличие към нея — той дори и не я поглеждаше! Започна да се отпуска постепенно и зае предишната си поза, като се облегна назад на ръцете му, но взе мерки върховете на гърдите й, които се бяха втвърдили от студената вода, да бъдат под нея. Катлийн и Ерик лежаха така тихо и неподвижно; спокойствието на нощта се нарушаваше само от шума на течащата около тях вода. Нищо чудно, че почти подскочи, когато гласът му внезапно погали ухото й.

— Чу ли това?

— Кое? — В ушите й пулсираше само лудото биене на сърцето й.

— Виждаш ли онзи бухал на външния клон на голямото дърво ей там? — той посочи към един от дъбовете наоколо, но тя не видя нищо.

— Не. Къде е?

— Ето там. Погледни онзи клон… Почакай за миг. Така не става — той се премести зад нея и обгърна с мускулестите си бедра нейните. Гърбът й се отпусна на солидната опора на гръдния му кош. Едната му ръка се протегна край главата й, когато посочи към въпросното дърво. — Виждаш ли го сега? На най-долния клон над водата.

Катлийн напрегна очите си и се взря в тъмнината, но не можа да различи и следа от бухал или от каквото и да било друго.

— Не мога да го видя — въздъхна тя.

— Нищо чудно. Как ще го видиш, когато там няма нищо — устните му докоснаха нежно ухото й, а ръката му обхвана здраво талията й и я притисна плътно към силното му мъжко тяло. — Излъгах те. Търсех повод да се приближа до теб.

Катлийн направи половинчат опит да се измъкне от ръцете му, но той беше достатъчно чувствителен, за да усети, че в действителност не желае да се освободи от него.

— Един ден ще си имаш куп неприятности, ако продължаваш да правиш това — предупреди го тя с тих, напрегнат глас. — За втори път ме занасяш.

— Мм-хм. И двата пъти ми провървя — плъзна устни надолу по врата й и я изгори с дъха си. Държеше внимателно косата й с ръка, докато целуваше уханната кожа под нея. Но когато пусна косата над раменете й, пръстите му не останаха неподвижни.

Започна да масажира врата й с вълшебни движения, после спусна ръка надолу по гръбначния й стълб, сякаш искаше да опознае всеки прешлен. Мъчително възбуждащо плъзна длан и широко разперени пръсти по ребрата й надолу, стигна до гладкия й корем и спря там. Ръката му замря, но не и пръстите му — те я галеха, подпъхваха се под еластичното коланче на бикините й, предизвикваха я, но все пак се въздържаха от истинско докосване…

— Кожата ти е като мокра коприна — шепнеше той в ухото й. Езикът му се заигра с косите точно зад ухото й. Ръката му незабелязано се придвижи нагоре.

Обхвана нежно с голямата си шепа долната част на лявата й гръд.

— Сърцето ти бие лудо, Катлийн. За мен ли?

Едва можа да прошепне „Да“, докато пръстите му леко галеха долната извивка на гръдта й.

— Катлийн…

Сега и двете му ръце покриха гърдите й, той ги притискаше с длани, галеше ги внимателно. С неохота освободи едната й гръд, за да обхване брадичката й и да обърне главата й към него. Изтегли я назад, положи я нежно върху бедрото си и я целуна страстно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века