Читаем Копринената паяжина полностью

Тя наблюдаваше очите му, когато ръката й започна да изследва чудесата на гръдния му кош. Пръстите й погалиха къдравите му косми и масажираха твърдите мускули под кожата. Смути се, когато случайно докосна едно от твърдите кафяви зърна на гърдите му, сгушено сред жълтеникавокафявите му косми. Ерик пое остро дъх, после сякаш изобщо престана да диша в очакване да го докосне отново. Тя преодоля моминската си боязливост, пръстите й отново се върнаха към тази стегната пъпка плът и любопитно я изследваха.

Той преглътна звучно.

— Разрешава ли ми се същата привилегия?

— Разбира се — засмя се тихо тя.

Легна така, че гърдите й да бъдат лесно достъпни. Шепите му обгръщаха гърдите й, повдигаха ги, притискаха ги. Това, което правеше с нея, беше толкова изтънчено и неуловимо едновременно, че Катлийн не можеше да го възприеме. Единственото, което знаеше, бе, че усеща тази негова игра с гърдите й дълбоко в утробата си. Удоволствието, което изпита, беше с такава покоряваща сила, че му извика никога да не спира…

Повдигна се в дъга към него. Защо се страхуваше преди?

Той я милваше и галеше толкова нежно, че всичко й изглеждаше нереално и вълшебно.

В следващия миг тя почувства проникването.

— Ще го направя толкова леко, колкото мога. Кълна ти се — прошепна той.

Независимо от твърдото си решение да се въздържи, тя извика от болка. Петите й се забиха в пясъка под одеялото, ноктите й се впиха в гърба на Ерик.

— Любов моя — прошепна той. — Съжалявам. Отпусни се, отпусни се.

Дълги минути лежаха така, свързани в тази най-интимна от всички прегръдки. Безвременно. Вечно. Той я целуваше, попиваше с успокояващи устни неволните сълзи по бузите й. Ръката му галеше косата й, заплете пръсти в тежките й къдрици, после зарови лице в нея, като вдъхваше с наслада аромата й.

В тяхната голота имаше нещо първично и невинно. Бързащата надолу река, шепотът на вятъра, ярките звезди върху черното кадифе на небето — всички заедно и поотделно бяха доказателства за силата на живота. Както Ерик и Катлийн — и вълшебното им любене.

Сляха се с лятната нощ.

* * *

— Катлийн?

— Да?

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя се сгуши по-близо до него и се засмя тихо.

— Какво да направя, за да те убедя? Питаш ме за четвърти път, откакто дойдохме тук.

Той постави нежно ръка на рамото й и погали гладката й кожа, като се опиваше от допира с нея. Ръката му се плъзна под нейната и откри отново богатството на гръдта й.

— Знам. Искам само да се уверя, че наистина си добре.

Катлийн пак се засмя.

— Повярвай ми, добре ми е.

Придвижи се по-близо и намести бедра плътно до корема му — лежаха на тясното легло в бунгалото за гости.

Никога не си беше представяла, че любовта може да бъде така изгаряща, така абсолютна. Въпреки че бе изминал цял час, откакто се бяха любили край реката, силата на изживяното там не бе намаляла. Преживяваше отново и отново всяка секунда от първата й пълноценна среща с любовта.

Ерик си беше сложил отново банския, а тя си облече свободната риза с деколте около врата. Бяха се смели над неизвестната съдба на горницата на банския й и се бяха питали кой ли ще го намери. После бяха сгънали одеялото и се бяха отправили прегърнати към блейзера.

— Ерик, беше чудесно — каза му тя, докато вървяха към колата.

— И за мен също — целуна я леко по челото. — Занапред ще стане много по-добре за теб. Обещавам ти.

Нима е възможно да бъде по-добре? За нея случилото се беше прекрасно, въпреки че не чувстваше онази вълшебна безтегловност на пълното блаженство, за която беше чела. Тялото й беше все още измъчвано от непреодолимия копнеж.

— Смяташ ли, че ще ни изхвърлят от лагера, ако прекараме нощта в моето бунгало? — запита я той, когато преминаха през входната врата. Беше изгасил фаровете на колата и тя пълзеше през двора на лагера със скоростта на охлюв.

— Не, ако никой не ни хване — отговори му тя напевно.

— Знам какво харесах в теб, Катлийн Хейли. Приключенския ти дух — ръката му погали ласкаво коляното й.

— Почакай! — извика тя внезапно. — Карай до задната врата на кухнята.

Усмихна й се предизвикателно.

— Нима огладня?

Като наказание за въпроса му тя го целуна звучно по ухото.

— Не, но искам да взема нещо.

— Добре, само по-бързо и гледай да не ни хванат.

— Връщам се веднага — прошепна тя, докато отваряше вратата на колата.

Върна се за по-малко от минута с голяма кафява книжна кесия в ръце.

— Какво има в нея? — запита я той, докато се опитваше да намери пътеката към бунгалото си.

— Почакай и ще видиш — подразни го тя.

Влязоха и няколко секунди пригаждаха очите си към тъмнината — не им се искаше да светват лампата.

— Копнея за дълбока вана, но се налага да се задоволим с това, което имаме — каза Ерик с престорен глас на мъченик.

Душът беше оргия от топла вода, сапун и гола кожа, любопитни ръце и ненаситни устни.

— Измий косата ми, жено — заповяда той шеговито, като се отпусна на колене и й хвърли хлъзгавото пластмасово шише шампоан.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века