Читаем Копринената паяжина полностью

Ерик мина през проверката за оръжие, като следеше с напрежение огледа на камерата му. Изпрати на Катлийн въздушна целувка, преди да изтича през вратата към подвижната стълба, която го отведе към чакащия самолет. Преди да влезе в него, смъкна камерата от рамото си и я обхвана внимателно с едната си ръка. С другата махна на Катлийн и в следващия миг изчезна от погледа й.

Гърлото й се сви и тя преглътна нетърпеливо. Какво й става? Ще се видят довечера. Глупаво момиче! — скара се сама на себе си.

Вратите на самолета се затвориха. Подвижната стълба беше отместена. Самолетът бавно пое към края на пространството пред него, като се обърна към пистата за отлитане. Наложи се да изчака частен самолет, който току-що се беше приземил и в момента пресичаше пистата.

От своето място зад стъклото Катлийн чуваше рева на моторите, които пилотът подготвяше за излитане. Самолетът се засили по пистата. Катлийн се канеше да тръгне към колата, когато забеляза едномоторния самолет, влязъл в линията, пресичаща пистите. Той започна да се върти неконтролируемо на мократа настилка и тя с ужас видя, че се връща на пистата точно срещу засиления вече по-голям самолет.

Не разбра, че влагата, която покри дланите й, беше кръв от вбитите в тях нокти, когато стисна с все сила юмруци. Единственото, което виждаше, беше неизбежното сблъскване на двата самолета пред очите й.

— Не! — изкрещя тя в момента на удара. По-малкият самолет се блъсна в носа на по-големия и незабавно избухна в пламъци. Разпадаше се пред погледа й.

— Не! — изкрещя тя отново и замря. Последва тътен, който разтърси земята под нозете й и разби света на хиляди парченца — пълните с гориво резервоари на самолета на Ерик избухнаха и пламъците им я заслепиха с ярката си светлина.

Осма глава

Катлийн се хвърли върху стъклената врата и когато тя отказа да се отвори, отчаяно заудря с юмруци по нея, без да чувства болката от нараняването им. Крещеше непрекъснато, напълно неконтролируемо; в безполезните си усилия да отвори механичната врата изпочупи ноктите си.

Наоколо беше истински ад. Виеха сирени, хора тичаха към вратите и прозорците, за да видят кървавия ужас с очите си. Гишетата за билети бяха опустели. С налудничав блясък в очите, Катлийн с мъка си проби път между зрителите. Изтича през предната врата и заобиколи западната страна на сградата, като се плъзгаше по разкаляната земя. Пространството за излитане на самолетите беше защитено с висока ограда. Без да помисли нито за миг за себе си, Катлийн започна да се катери по нея. Грапавият метал разкъсваше ръцете и дрехите й, но тя продължаваше да се катери, докато успя да скочи от другата страна на оградата. Дланите и колената й бяха наранени от грубия бетон, върху който се приземи.

Затича към горящите остатъци и задушливата колона черен пушек — те изглеждаха като погребална клада…

— Не. Той е жив, жив е! — повтаряше си тя, докато тичаше към пламъците.

Двата самолета бяха вече заобиколени от колите за бърза помощ. По-малкият самолет едва можеше да се разпознае. Нямаше никакво съмнение за съдбата на пилота и пътниците в него. От по-големия самолет гореше само предната част и пожарникарите самопожертвувателно се опитваха да угасят пламъците.

— Хей, луда ли сте? — Катлийн беше грабната изотзад и повалена на земята. — Как, по дяволите, се озовахте тук? Стойте настрани и не пречете!

Лицето на мъжа беше измъчено и опушено. Беше облечен в жълта пожарникарска униформа. Да, не трябваше да им пречи — те се опитваха да спасят живота на Ерик. Отказваше да повярва, че е възможно да няма повече какво да се спасява.

Катлийн се изправи на крака и се отдръпна. Наблюдаваше борбата на пожарникарите с пламъците и работата на спасителните групи, които измъкваха пътници от задния авариен изход на самолета.

С нарастваща паника следеше този авариен изход. Някои от пътниците можаха да изпълзят без чужда помощ, други се нуждаеха от подкрепа. По-голяма част от тях бяха облени в кръв, други бяха в безсъзнание, някои — мъртви… Катлийн отказваше да ги гледа. Ерик беше жив. Знаеше, че е жив.

Вниманието й се прикова в поредния измъкнат от пламъците пътник. Беше очевидно, че е тежък, защото създаваше доста проблеми на двама мускулести мъже. Сърцето на Катлийн скочи в гърлото й, въпреки че все още не го беше разпознала. После забеляза познатата руса коса с кървави ивици по нея, но въпреки това проблясваща в сивата светлина на дъждовния следобед.

— Ерик! — викът й разкъса дробовете й и в следващия миг тя вече тичаше към двамата мъже, които го връзваха с ремъци на носилка и я тласкаха бързо към очакващата ги линейка.

— Почакайте! — изкрещя тя, докато те прибираха краката му, за да го тикнат в колата.

Изтича до тях, останала без дъх.

— Той е… Дали е?… Аз съм…

— Жив е — успокои я лекарят. — На пръв поглед виждам само голяма подутина на главата. А сега ни дайте възможност да го откараме в болницата.

— Но… това… — посочи кислородната маска, която покриваше носа на Ерик.

— На кислород е. Дробовете му са пълни с пушек. А сега, моля…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века