Читаем Копринената паяжина полностью

— Ерик, успокой се и престани да ни крещиш — Би Джи се опита да нормализира обстановката. — Вече ти казахме, че не знаем къде е Катлийн и наистина не знаем. И ние се безпокоим за нея, както и ти.

— О… — Ерик изруга невъздържано с глас, побрал цялото отчаяние и безнадеждност в света. Отпусна се на фотьойла и покри лице с ръцете си.

Идваше за втори път през последния месец в Маунтин Вю, за да моли Харисънови да му кажат нещо за Катлийн. И двата пъти те му се бяха заклели, че не знаят нищо.

Беше лежал в онази проклета болница две седмици, без да може да се помръдне и да се опита да разбере какво се беше случило с Катлийн. Когато дойде на себе си и запита за нея, една медицинска сестра му каза, че жена, отговаряща на описанието му, е била в болницата, но после си отишла. Беше като луд от тревога и се наложи да му инжектират успокоително.

Но когато отново дойде в съзнание, гневът от собствената му безпомощност и чувството на безсилие, допълнително предизвикано от думите, с които Боб и Сали се опитваха да го успокоят, го изпълниха с още по-голямо отчаяние.

— Повтарям, че станалото между нас не беше търкаляне в сеното за една нощ, Боб! — беше изкрещял той на брат си. — Хиляди дяволи, тя не може да изчезне така от живота ми, без да каже нито дума! Може би е ударена по главата, убита, изнасилена или нещо подобно. Това мина ли ви през ума? — продължаваше да крещи той със застрашително изпъкнали вени на превързаните му слепоочия. Сестрите отново бяха извикани да му поставят успокоително, независимо от съпротивата и проклятията, с които ги засипваше.

Когато отново изплува от насилствено наложената му забрава, Боб и Сали бяха с него, напрегнати и стреснати.

— Ерик, оставила е ключовете ти при сестрите с приложена бележка. Не е отвлечена. Напуснала те е най-спокойно и целенасочено. — Боб погледна към жена си за подкрепа, но вниманието на Сали беше насочено към девера й, към когото изпитваше нежна обич.

— Може би… ъ-ъ… — заекваше Боб, — може би си разбрал погрешно… ъъ… чувствата й.

— Махайте се оттук. Вървете, където и да е — не ме е грижа — шепнеше Ерик. — Оставете ме сам.

Обърна им гръб и се втренчи с отчаяние в прозореца с онзи отчужден, горчив израз на лицето си, който запази и през следващите седмици.

Независимо от безразличието, с което се отнасяше към собственото си възстановяване, силният му организъм надделя и той стъпи отново на крака. Престоят му в болницата беше истинско изпитание както за сестрите, които тероризираше, така и за лекарите, които проклинаше с повод и без повод — но се възстанови. Главоболието му от травмата намаляваше с всеки изминат ден, а подутината в началото го болеше, носле сърбеше и накрая престана да напомня за себе си.

Боб и Сали си отидоха, след като бе преодолял първоначалната криза, но при изписването му се върнаха, за да го придружат до Сейнт Луис. Шофираха блейзера му поред, докато той седеше на задната седалка, потънал в тъжни мисли.

От болницата беше телефонирал отчаяно всеки ден на разтревожените Харисънови, беше ги обсипвал с въпроси за Катлийн. Кълняха му се, че не знаят нищо за нея. Твърдяха, че не са я виждали от деня, в който бе тръгнала с него онази дъждовна сутрин.

Беше прочел информацията във вестника за преживяната от него катастрофа и знаеше, че е имал изключителен късмет да остане между живите, докато единадесет пътници и пилотът бяха загинали. И все пак се питаше защо гледа на себе си като на късметлия. Какво щеше да представлява животът му без Катлийн?

Защо бе изчезнала без следа? Та когато си е тръгнала, тя дори не е имала пълна информация за сериозността на нараняванията му, не е било възможно да знае дали ще се възстанови или не! Нещо я беше прогонило от живота му — но какво?

След няколко седмици на безмерно отчаяние в Сейнт Луис отиде в Маунтин Вю. Харисънови отново се заклеха, че не са получили нито дума от Катлийн, освен една написана на ръка бележка, изпратена от Атланта.

Ерик я прочете. Беше само едно кратко съобщение, че е добре и че ще се свърже с Харисънови по-късно. Молеше ги да не се безпокоят за нея, обсипваше ги с извинения, че ги е напуснала посред сезона. И това беше всичко.

Сега това беше второто му безполезно пътуване до Маунтин Вю, където вече се чувстваше дъхът на есента. Въпросът на Една го върна към безизходицата на настоящето.

— Какво откри в Атланта?

Ерик въздъхна и се изправи леко.

Отишла е там веднага след катастрофата. Продала е апартамента си, платила е всичките си сметки, опаковала е багажа си и е напуснала, без да остави адрес. Ходих до универсалния магазин на Мейсън. Вие знаехте ли, че е напуснала работата си там?

— Не — възкликнаха едновременно и двамата, шокирани от новината.

— Напуснала е още в началото на лятото. А всеки път, когато говорехме за работата й, тя създаваше впечатлението, че се връща обратно през есента.

— Тя харесваше работата си, Ерик. Защо ще я напуска?

— Наложи ми се да подкупя една от продавачките, за да открия причините. Оказа се, че един от служителите там е бил доста настоятелен по отношение на нея. Бил е семеен.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века