Копринената паяжина

В болницата, когато чу онази привлекателна жена да се представя за госпожа Гуджонсън, по силата на името си имаща право да застане до леглото на Ерик и да получава веднага информацията, която на нея й беше отказвана часове наред, на Катлийн й се прииска да избяга, да тича до пълно изтощение и накрая да падне от ръба на земята и да бъде обгърната от забрава.

Беше избягала. Беше се върнала на летището и престоя там цяла нощ, докато работниците разчистваха останките от сблъскването и възстановяваха пистите. Качи се на първия самолет в посока изток и се върна в Атланта.

Катлийн Хейли беше порасла и най-сетне станала възрастен човек само за няколко мига. Преди този страхотен шок за нея тя се мислеше за зряла жена, добре запозната с правилата на света и живота, със сърдечната болка и страданието.

Каква глупачка е била само! Ерик не беше просто отнел девствеността й. Той й беше показал колко егоцентричен може да бъде един мъж. Дейвид Рос беше любител в сравнение с Ерик Гуджонсън. До срещата си с него Катлийн не беше предполагала нито за миг, че е възможно съществуването на такава преднамерена измама. Сега вече знаеше. Никога повече няма да допусне така сляпо каквито и да било отношения с друг мъж. Младата жена, каквато беше преди шока в болничната чакалня, си беше отишла. Мястото й беше заето от жена с наранени ръце и сърце, които имаха нужда от продължително време, за да оздравеят.

Няколко дни поред купуваше вестници и жадно поглъщаше написаното за катастрофата. Името на Ерик не се появи в списъците на загиналите. Но за да се успокои и облекчи допълнително, позвъни до болницата, откъдето й казаха, че се възстановява добре и скоро ще бъде изписан. Когато я запитаха иска ли да я свържат с него или да остави някакво съобщение, затвори телефона.

Преди всичко трябваше да затвори тази страница от живота си. Ако можеше да я изтрие и от миналото си, би го направила, но това не беше възможно. Единствената й надежда беше, че ще съумее да я остави зад себе си, да я отбележи като горчив натрупан опит и да продължи напред. Искаше да започне нов живот на друго място. Напусна апартамента си и се премести в скромен хотел, докато се възстанови достатъчно, за да вземе практическо решение за бъдещето си.

Седмици поред не стана нищо. Следеше упорито съобщенията за работа във всички вестници, които можеше да купи от вестникарските будки в Атланта. Изпрати писма със запитване до всички универсални магазини в страната и ако изобщо получаваше някакъв отговор, то той беше учтив, но безличен отказ. А през това време банковата й сметка се топеше бавно, но сигурно, както и духът й, който не се беше възстановил след получения смъртоносен удар.

Един прекрасен ден забеляза съобщение в търговско списание. Не беше посочено име, липсваше и телефонен номер — само пощенска кутия, до която трябваше да се изпрати кратко резюме. Според съобщението се предлагаха няколко свободни работни места, които обаче не бяха определени. Механично и без особено голяма надежда тя изпрати исканата информация с пълното съзнание, че това е изстрел в тъмнина.

За нейна голяма изненада, получи отговор само след няколко дни. Ако е все още заинтересувана от работа като търговски посредник при закупуване на модни дрехи, трябваше да се обади на приложения телефонен номер и да уреди среща за интервю.

Ако беше все още заинтересуваш! Катлийн бързо провери банковата си сметка и реши, че ако живее много пестеливо, си заслужава да предприеме едно пътуване до Калифорния.

— Госпожица Хейли?

Тя се върна към настоящето с трепване, когато спокойната, сигурна в себе си секретарка извика името й. Друга жена — шик, стройна, модно облечена — излизаше от вътрешния офис. На път към вратата огледа Катлийн с пресметлив, студен поглед. И тя сигурно се бореше за същото място.

— Господин Кирчоф желае да говори с вас — каза любезно секретарката. — Съжалявам, че ви се наложи да почакате.

Катлийн отиде с треперещи крака до вратата на вътрешния офис и влезе. Защо нервничеше така? Не беше характерно за нея. Винаги е била сигурна в себе си. Дали и тази загуба на самоувереност не се дължеше на Ерик Гуджонсън? Тази чужда за нея стеснителност и несигурност?

С твърдото решение да потисне чувството за малоценност, което я беше обхванало, тя повдигна брадичка и премина по луксозния тъмносин килим към заплашително голямото бюро на другия край на стаята.

Мъжът зад него я погледна с разсеяно изражение на лицето, но в следващия миг почти шумно пое въздух, когато тъмните му очи я обгърнаха с одобрителен поглед.

— Госпожица Катлийн Хейли? — запита той с добре модулиран глас.

— Да — отговори тя с усмивка.

— Седнете, моля. Аз съм Сет Кирчоф.

Въпреки че не стана, тя пое добре поддържаната ръка, която се протегна към нея над бюрото.

— Благодаря ви, господин Кирчоф — каза тя, като се отпусна на стола пред бюрото. — Радвам се, че се запознахме.