Читаем Копринената паяжина полностью

— Но — продължи госпожа Пратър — още не е дошъл в съзнание. В кома е и има лоша рана на главата. Направили са му няколко шева. Колкото по-скоро дойде на себе си, толкова по-добре.

Катлийн с мъка задуши вика си.

— Може би ако мога да го видя, да говоря с него…

Госпожа Пратър вече клатеше отрицателно глава.

— Съжалявам, но по-добре за него ще бъде да не правите такива опити в този момент. Сигурна съм, че когато дойде на себе си и състоянието му се стабилизира, лекуващият лекар ще ви разреши да го видите за няколко минутки. Но дотогава ще трябва да чакате.

Катлийн протегна ръка и докосна ръкава на госпожа Пратър.

— Благодаря ви — промълви и се върна на стола си, за да продължи своето бдение.

Здрачът премина в тъмнина, но това не бе забелязано от Катлийн. Автоматично светна осветлението на паркинга пред входа за бърза помощ. Движението по оживената улица пред болницата сега беше една огърлица от ослепителни предни фарове и премигващи червени задни светлини; тя продължаваше да стои неотстъпно на поста си.

Госпожа Пратър минаваше често през въртящата се врата навътре и навън, но всеки път, когато се връщаше на мястото си, поглеждаше Катлийн и тъжно поклащаше глава. Нямаше нужда от думи. Вече знаеше какъв може да бъде въпросът на младата жена.

Госпожа Пратър се беше забавила повече от обикновено и Катлийн погледна с надежда часовника си. Може би този път ще се върне с някакви новини. Точно тогава през външната врата се втурна някаква жена.

Необяснимо защо, очите на Катлийн бяха привлечени от нея. Жената беше дребна, руса и много привлекателна. Съвършените й черти бяха сгърчени от тревога, когато се отправи бързо към бюрото на сестрата. Беше облечена в права памучна пола, която прилягаше до съвършенство на стройното й тяло. Мека памучна блузка покриваше малък, но добре оформен бюст.

Тя постави длани на бюрото и се наведе към сестрата, която за кратко време беше заместила госпожа Пратър.

Гласът й беше леко дрезгав и думите се запрескачаха една през друга в бързината да ги изговори.

— Аз съм госпожа Гуджонсън. Доктор Хамилтън ми телефонира за Ерик Гуджонсън. Доктор Хамилтън знае, че ще дойда.

— Разбира се, госпожо Гуджонсън. Влезте тук — сестрата насочи красивата млада жена към въртящите се врати.

Госпожа Гуджонсън се обърна бързо и стройните й крака я отведоха към стаята на Ерик. Вратата се затръшна зад нея.

Известно време Катлийн остана на мястото си, напълно неподвижна. Страхуваше се, че ако помръдне, ще се разпадне на милиони парченца. Кръвта шумеше в главата й, пулсираше в ушите й, които горяха като обхванати от огън. Дробовете й се свиха, изхвърлиха навън запаса й от кислород. Не можеше да върне обратно горчивата буца, която се надигна към гърлото й.

Главата й изведнъж като че ли се изпразни и Катлийн си помисли, че ще припадне. Струваше й се, че ревът на кръвта й в ушите можеше да се чуе от всички наоколо — чудно й беше, че всеки продължаваше невъзмутимо да си върши работата. Не разбираха ли, че тя, Катлийн Хейли, умира? Сега, в този момент. Бяха свидетели на бавната, агонизираща, мъчителна смърт на една душа. А никой не виждаше. Никой не го беше грижа.

Трябваше да се махне оттук.

Отново беше обичала — и загубила. Да, пак беше имала куража да обича, но сега знаеше, че Ерик ще я изостави — точно както бяха направили родителите й. Само че тя няма да бъде наоколо да му разреши да направи това. Ще си отиде, преди да се стигне дотам.

Катлийн се изправи внимателно, като се надяваше, че няма да се разпадне на части и да изчезне като облаче пара. Стигна до бюрото на сестрите, взе празна бланка от рецепта, написа името на Ерик на нея и с треперещи пръсти я пъхна в златния пръстен на ключодържателя му с ключовете на колата, който постави на място, където госпожа Пратър веднага щеше да ги забележи.

Когато се обърна, се блъсна във висок, едър рус мъж, който бързаше към бюрото. Тя наведе глава — не искаше никой да види сълзите, които пълнеха очите й и се стичаха по лицето й.

* * *

Минути по-късно бързите леки стъпки на госпожа Пратър отразиха приповдигнатия й дух. Привлекателният господин Гуджонсън беше дошъл на себе си, беше разпознал брат си и снаха си, беше говорил с тях. После беше попитал за една жена на име Катлийн.

За сестрата нямаше и следа от съмнение коя трябва да е тази Катлийн. След разрешението на лекаря госпожа Пратър се беше завъртяла на пети и с бърза крачка се отправи към приемната.

Но хубавата млада жена с изпълнените със сълзи изумрудени очи и златистокестенява коса, раздрани ръце и тревожно, изпълнено с обич лице, беше изчезнала.

* * *

— Щяхте ли да ми кажете къде е, ако знаехте? — В гласа на Ерик се чувстваше гняв и ярост. Очите му присвяткваха от дълбоките вдлъбнатини, в които бяха потънали. Край стегнатата му уста и уморените, зачервени очи се бяха пръснали малки бръчици от изтощение и безпокойство. — Ще ми кажете ли, по дяволите? — Той удари с юмрук по масата от борово дърво.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века